Джефри Дивър - Часовникаря

Веществени доказателства.

Младият полицай се наведе, но недейно чу скърцане на метал. Той подскочи и се огледа, взря се в полумрака. Знаеше предпочитанията на Райм огледите да се извършват само от един човек, затова бе отпратил всички подкрепления. Може би беше плъх. Или паднала ледена висулка. Чу щракане. Напомняше тиктакане на часовник. Може би беше от нагорещените прожектори.

„Продължавай — смъмри се Пуласки. — Сам си изпроси да си тук.“ Погледна предните седалки.

— Има трохи. Много трохи.

— Трохи ли?

— От бързи закуски, предполагам. Трохи от бисквити, пуканки, чипс, парченца шоколад. Някакви лепкави петна. От кока-кола най-вероятно. Чакай, тук има нещо. Под седалката. Кутия с патрони.

— Какви?

— „Ремингтон“. Трийсет и втори калибър.

— Какво има в кутията.

— Ами, патрони?

— Сигурен ли си?

— Не съм я отварял. Да я отворя ли?

Мълчание. Значи да.

— Да, има патрони. Трийсет и втори калибър. Но не е пълна.

— Колко липсват?

— Седем.

— Аха, това е полезна информация.

— Защо?

— Ще разбереш.

— И гледай това…

— Какво? — сопна се Райм.

— Извинявайте. Има още нещо. Книга за разпити. Но май става дума повече за изтезания.

— Изтезания ли?

— Да.

— Купена? От библиотека?

— Не, има лепенка, вътре няма заемна бележка, няма печати от библиотека. И явно собственикът много я чете.

— Браво, Рей. Не прие автоматично, че е извършителят. Бъди непредубеден. Винаги бъди непредубеден.

Не беше голяма похвала, но младежът се възгордя.

Пуласки събра микроулики от пода с парчета тиксо; после изсмука частичките изпод седалките с преносимата прахосмукачка.

— Мисля, че събрах всичко.

— Жабката.

— Проверих я. Празна е.

— Педалите?

— Изстъргах ги. Няма много частички.

— Облегалките за главите?

— О, забравих.

— Може да има косми или следи от гел.

— Може да са били с шапки — изтъкна Пуласки.

Райм се тросна:

— Има малка вероятност Часовникаря да е сикх, монахиня, астронавт или тежководолаз, та косата му да е била напълно покрита. Не философствай, а събери частиците от облегалките.

— Дадено.

След секунда Пуласки намери бели и черни косми. Призна пред Райм, но криминалистът не злорадства.

— Добре. Прибери ги в найлоново пликче. Сега отпечатъците. Искам да знам кой точно е нашият Часовникар.

Пуласки се потеше въпреки студа. В продължение на десет минути работи с четчици, спрейове, прахове, източници на ултравиолетови лъчи.

— Как върви? — попита нервно Райм.

— Ами, няма нищо — призна новобранецът.

— Искаш да кажеш, че няма цели отпечатъци, така ли? Няма проблем, частични също вършат работа.

— Не, искам да кажа, че няма никакви , сър. Никъде. В цялата кола.

— Невъзможно.

От учебника на Райм Пуласки си спомняше, че има три типа отпечатъци: пластични, които са триизмерни следи, оставени във вещества като кал или глина; видими, които се виждат с просто око; и скрити, видими само със специална апаратура. При огледи на сгради повечето отпечатъци са скрити, понеже стените, вратите и мебелите нямат повърхности, на които да се задържат видими следи. От друга страна, в колите има много стъклени и хромирани части и затова е в сила обратното твърдение.

Само не и в джипа на Часовникаря.

— Размазани?

— Няма.

— Не мога да повярвам. Не са имали време да изчистят цялата кола за пет минути. Провери отвън, навсякъде. Особено около вратите и капачката на резервоара.

С треперещи ръце, Пуласки продължи да търси. Дали държеше неправилно четчицата? Дали пръскаше неправилно със спрея? Дали не слагаше правилните очила, когато осветяваше с ултравиолетова светлина?

Тежкото нараняване на главата, което бе получил неотдавна, оказваше странични ефекти, предизвикваше стресова реакция и необоснована паника — а също и едно състояние, за което бе разказал на Джени: „Чувствам се непълноценен“. Постоянно си мислеше, че след нещастния случай вече просто не е същият човек, че е един вид бракувана стока и не е толкова умен като брат си, макар че навремето имаха еднакъв коефициент на интелигентност. Сега изпита паника, че не е умен, колкото престъпника, когото преследваше.

Но после се смъмри: „Няма време. Мислиш си, че няма да успееш. По дяволите, ти беше сред петте процента с най-висок успех в академията. Знаеш какво правиш. Работиш два пъти по-яко от повечето ченгета.“

— Сигурен съм, Линкълн. Някак са успели да не оставят отпечатъци… Чакай.