Джефри Дивър - Часовникаря

„Няма нищо по-лошо от подкупен полицай…“

Това поне можеше да направи за нея.

— Не, да я оставим на мира.

— Ама, Линк…

— Ще намеря друг.

Напрегнатото мълчание, което сякаш се проточи цяла вечност, бе прекъснато от едно:

— Аз ще отида, сър.

Райм погледна към гласа.

— Ти ли, Рей?

— Да, сър. Ще се справя.

— Съмнявам се.

Новобранецът го погледна в очите и изрецитира:

— „Важно е да се знае, че мястото, където е намерено тялото на жертвата, често е най-маловажното от множеството райони с улики от убийството. Това се дължи на факта, че повечето предпазливи извършители вземат мерки да почистят в непосредствена близост и да подхвърлят лъжливи улики за заблуда на следствието. Още по-важно е…“

— Това е…

— От вашия учебник, сър. Прочетох го. Дори два пъти.

— Научил си го наизуст?

— Само важните моменти.

— Кое не е важно?

— Имам предвид, че съм запомнил основните правила.

Райм се замисли. Пуласки беше млад и неопитен. Но поне разбираше какво става и имаше набито око.

— Добре, Рей. Но няма да правиш дори една стъпка на местопрестъплението, без да го съгласуваш с мен.

— Много добре, сър.

— „Много добре“, а? — жлъчно изсумтя Райм. — Благодаря за оценката, новак. Хайде, действай.

Задъхваха се от тичане.

Дънкан и Винсънт, натоварени с големи брезентови торби с нещата от джипа, позабавиха ход в една градинка край река Хъдсън. Бяха на две пресечки от покрития паркинг, където бяха зарязали колата.

Значи все пак носенето на ръкавици не е било излишно — бе първата мисъл на параноика Винсънт.

Той погледна назад.

— Никой не ни гони. Не са ни видели.

Дънкан се облегна на едно дръвче, изхрачи се и се изплю в тревата. Винсънт притисна гърдите си с ръка, дробовете го боляха. От устите и носовете им излизаше пара. Убиецът все още не беше ядосан, но любопитството му се беше засилило.

— Джипът… Знаели са каква кола караме. Не разбирам.

— Може би не са знаели, че сме ние. Може би са ни подгонили, защото джипът е краден.

— Не, последваха ни, преди да видят номерата… И нали видя колко полиция наобиколи гаража — пет-шест коли. Няма да хвърлят толкова сили за крадена кола. Не, не, знаели са, че сме ние… Как са разбрали? Кой ни преследва? Онази червенокоса полицайка, която видях на „Седар“. Може би тя.

Дънкан погледна встрани и се намръщи. Брезентовата торба беше отворена.

— О, не — прошепна; сега вече се разтревожи.

— Какво има?

Убиецът коленичи и разрови в торбата.

— Липсват неща. Забравил съм книгата и боеприпасите.

— Нищо с имената или отпечатъците ни, нали?

— Не. — Дънкан се огледа. — Не могат да ни разпознаят.

— Погледна Винсънт. — Обвивките от шоколадчетата и кутиите от колите ти останаха там. Нали носеше ръкавици през цялото време?

Винсънт живееше в страх да не разочарова приятеля си и винаги внимаваше. Сега кимна.

Дънкан погледна към гаража.

— Но при все това… всеки предмет, който намерят, е като зъбно колелце от часовник. Ако съберат достатъчно и са достатъчно умни, могат да разберат как действа. Дори да се досетят кой го е направил. Повече от ясно е, че са умни.

Свали якето си и го даде на Винсънт. Отдолу носеше сив анцуг. Взе шапка с козирка от торбата и си я сложи.

— Чакай ме в църквата. Отивай направо там. Не спирай никъде.

— Какво ще правиш? — прошепна Винсънт.

— Гаражът е голям и тъмен. Нямат достатъчно хора да го претърсят целия. А пък задната врата, откъдето се измъкнахме, не се вижда отвън. Може би не са я завардили… Ако имаме късмет, може още да не са намерили джипа. Ще се върна за нещата, които забравихме.

Взе ножчето за картон и го пъхна в чорапа си. Извади от джоба си малкия пистолет и провери дали е зареден. Върна го на мястото му.

— Ами ако са го намерили? — попита Винсънт.

— Зависи — спокойно отговори Дънкан. — Може пак да пробвам да ги взема.

20.13 ч.

Рей Пуласки стоеше в леденостудения гараж и гледаше бежовия джип, осветен от ярки прожектори. Не беше очаквал, че може да изпитва такова напрежение.

Беше сам.

Лон Селито и Бо Хауман — две легенди от Нюйоркското полицейско управление — бяха в командния пункт на долния етаж. Двама техници бяха монтирали прожекторите, връчиха му няколко куфара и си тръгнаха, като с малко зловещ тон му пожелаха успех.

Той бе облякъл белия гащеризон над униформата си, без яке, и трепереше.

„Джени — мислено се обърна към жена си, както често правеше, когато се страхуваше, — бъди с мен. — Добави, този път на себе си: — Дано не прецакам работата.“