Джефри Дивър - Часовникаря

Сега Джералд Дънкан шофираше, свърна по тясна уличка, излезе на главната, продължи на север, бързаше да се отдалечат колкото се може повече от полицаите, които претърсваха района около цветарското ателие.

— Вече не говорят за нас — отбеляза убиецът, като кимна към радиостанцията; чуваха само обичайните разговори и информация. — Сменили са честотата.

— Да се опитам ли да хвана новата?

— Сигурно е закодирана. Дори се изненадвам, че от самото начало не предаваха закодирано.

Винсънт видя друга брюнетка. О, красавица! Тъкмо излизаше от едно кафене. Носеше ботушки. Винсънт харесваше ботуши.

„Колко още ще изтърпя?“ — почуди се той.

Не много. Може би нямаше да издържи до вечерта, със сигурност не до утре сутринта. Когато срещна Дънкан, убиецът му каза, че трябва да се откаже временно от гукането, докато започнат „мисията“. Винсънт се съгласи — защо пък не? Часовникаря му обясни, че сред жертвите има пет млади жени. Имало и две по-стари, на средна възраст. Ако се интересува, можел да има и тях. („Ще бъде досадно, но някой трябва да свърши тази работа“ — помисли си Умния Винсънт.)

Вече изоставаха от плана.

Дънкан поклати глава:

— Чудех се как са разбрали, че сме ние.

„Ние“. Понякога говореше странно.

— Имаш ли представа?

— Не — отговори Винсънт.

Въпреки всичко Дънкан не се ядосваше, което изненада Винсънт. Бащата на Винсънт крещеше, когато се разгневеше, например след случая със Сали Ан. Самият Винсънт направо побесняваше, когато жените му се съпротивляваха и го удареха. Но не и Дънкан. Казваше, че гневът е нещо безсмислено. Човек трябвало да гледа широко на нещата. Важен бил големият план, малките неуспехи били незначителни, не си струвало да си хабиш енергията да се ядосваш.

— Като при времето — казваше. — Важни са вековете и хилядолетията. Същото е и при хората. Един човешки живот не означава нищо. Важни са поколенията.

Вероятно беше прав, макар че за Винсънт всяко гукане беше важно; не искаше да пропуска нито едно. Затова попита:

— Ще пробваме ли пак? С цветарката?

— Засега не. Сигурно ще я пазят. Пък и дори да я убием, ще разберат, че сме я избрали с цел. Най-важното е да си помислят, че това са случайни жертви. Сега ще…

Той замълча. Погледна в огледалото.

— Какво има?

— Ченгета. От една уличка излезе полицейска кола. Завиваше в другата посока, но спря и тръгна след нас.

Винсънт погледна назад. Видя бяла кола със сигнална лампа на покрива на около една пресечка зад тях. Настигаше ги бързо.

— Май ни гонят.

Дънкан свърна рязко в една уличка и даде газ. На следващото кръстовище зави на юг.

— Какво виждаш?

— Май не… Чакай. Да, ето я. Карат след нас. Определено.

— Онази улица, на следващата пресечка. Вдясно. Познаваш ли я? Излиза ли на Уестсайдската магистрала?

— Да. Карай по нея.

Дланите на Винсънт се изпотиха.

Дънкан зави и даде газ по еднопосочната уличка. Излезе на магистралата и зави на юг.

— Пред нас. Какво е това? Сигнални лампи?

— Да. — Винсънт ги видя ясно; приближаваха се срещу тях. Той повиши глас: — Какво ще правим?

— Завиваме в тази пряка и ще си пробваме късмета — отвърна Дънкан и спокойно завъртя кормилото, вземайки плавно на пръв поглед невъзможния завой.

Линкълн Райм се опитваше да не слуша дебелия глас на Селито, който говореше по мобилния телефон. Опита се да не слуша и Пуласки, който проверяваше за балтиморските банди.

Не искаше да ги чува… за да може да мисли за друго.

Не знаеше за какво. Просто нещо го глождеше.

Едно име, инцидент, място… не беше сигурен. Знаеше обаче, че е важно, жизненоважно.

Какво?

Затвори очи и се опита да хване мисълта. Но тя му се изплъзна.

Като дух, като пухчетата от глухарчета, които бе гонил като малък в покрайнините на Чикаго, когато тичаше сред полята, тичаше ли, тичаше. Линкълн Райм обожаваше да тича, да гони семената на глухарчетата или вертолетчетата, които се спускаха от дърветата. Обожаваше да преследва водни кончета, пеперуди, пчели.

Да ги наблюдава, изучава. Линкълн Райм бе роден за учен.

Да тича… задъхан.

Сега, парализиран, той продължаваше да тича, да гони всякакви изплъзващи се от дланите му семенца. И макар че преследването ставаше във въображението му, то не беше по-малко изморително от гонениците в детството.

Ето… ето…

Почти го хвана.

Не, не съвсем.

По дяволите.

„Не мислѝ, не я насилвай. Оставѝ я сама да дойде.“

Умът му препускаше през спомени, цели и откъслечни, както краката му навремето препускаха през уханна трева и напечена от слънцето почва, през шумолящи тръстики и царевици, под огромни буреносни облаци, издигащи се като планини с километри високо в синьото небе.