Джефри Дивър - Часовникаря

Хиляди вихри, глухарчета, скакалци, перца от червеношийки.

Хиляди убийства, отвличания, кражби, снимки от местопрестъпления, циркуляри и рапорти, списъци на улики, образи от видното поле на микроскопи, върхове и падини на графиката от масспектрометъра.

Добре, близко… близко…

Той отвори очи.

— Лупонте — прошепна.

Самодоволство изпълни безчувственото му тяло. Не знаеше защо, но беше сигурен, че има нещо много важно, свързано с Лупонте.

— Трябва ми едно досие.

Райм погледна Селито, който не отместваше очи от компютърния монитор.

— Досие! — изкрещя криминалистът. — Трябва ми едно досие.

Дебелият детектив го погледна:

— На мен ли говориш?

— Разбира се, че на теб.

Селито се подсмихна:

— Досие, а? При мен ли е?

— Не. Искам да го намериш.

— За какво? Някакво разследване?

— Така мисля. Не знам от кога. Не знам срещу кого.

— Само знам, че съдържа името Лупонте. Отпреди около година.

— Това престъпник ли е?

— По-скоро не. Може би. А може би е свидетел, може би е полицай или детектив. Или дори висш началник. Не знам.

Лупонте…

— Приличаш на котарак, преял със сметана — отбеляза Селито.

— Това някакъв израз ли е? — намръщи се Райм.

— Не знам. Просто ми харесва как звучи. Добре, значи търся досие с името Лупонте. Ще телефонирам тук-там. Важно ли е?

— След като разследваме убиец психопат, мислиш ли, Лон, че ще си губя времето с нещо, което не е важно?

Получи се факс.

— Това сателитните снимки ли са? — нетърпеливо попита Райм.

— Не — отвърна Купър, — за Амелия е. Къде е тя?

— Горе.

Райм се канеше да я извика, но тя влезе. Лицето и очите ѝ бяха сухи и вече не бяха зачервени. Тя рядко си слагаше грим, но Райм се почуди дали сега не е направила изключение, за да скрие признаците, че е плакала.

— За теб е — каза ѝ Купър и кимна към факса. — Вторичен анализ на пепелта от къщата на… как му беше името?

— Крийли.

— В лабораторията най-после са разшифровали емблемата върху листата. Оказва се, че е от софтуера за фирмено счетоводство. Нищо необичайно. Продава се на хиляди фирми в цялата страна.

Сакс сви рамене, взе листа и се зачете:

— Да̀ли са ведомостта на експерт-счетоводител. Оказва се стандартен документ за премиите на ръководството в някаква фирма. И тук нищо необичайно. — Поклати глава. — Изглежда маловажно. Предполагам, че взломаджиите са изгорили каквото са намерили, за да са сигурни, че са унищожили всичко, свързващо Крийли със „Сейнт Джеймс“.

Райм се вгледа в тревожните ѝ очи.

— Освен това е обичайна практика да се горят материали, нямащи нищо общо с целите на извършителите — отбеляза той. — За заблуда на следствието.

Сакс кимна:

— Да, така е. Има логика, Райм. Благодаря, че ми каза.

Записа го в таблицата за своето разследване.

Телефонът ѝ иззвъня.

Тя вдигна, послуша за няколко секунди, намръщи се.

— Къде… Добре. — Записа си нещо. — Тръгвам. — Обърна се към Пуласки: — Може би имаме следа по случая „Сарковски“. Отивам да проверя.

Той попита плахо:

— Да дойда ли с теб?

Сакс се беше поуспокоила. Усмихна се, но Райм видя, че е пресилено.

— Не, останѝ тук, Рей. Благодаря.

Взе якето си и без да продума повече, излезе.

В момента, когато външната врата изтрака след нея, телефонът на Селито иззвъня. Той настръхна, докато слушаше. Затвори и обяви:

— Слушайте. Засекли са бежов шевролет „Бронко“ с двама бели. Побягнали са от една патрулна кола. Сега ги гонят.

— Отново вдигна телефона на ухото си. — Ясно. — Затвори. — Проследили са ги до голям покрит паркинг край река Хъдсън. Изходите са завардени. Може би ги пипнахме.

Радиопредаването продължи и всички се заслушаха, втренчени в малките черни пластмасови колонки. Накрая двама патрулиращи полицаи съобщиха, че са намерили джипа на втория етаж, но бил изоставен. Нямало и следа от двамата пътници.

— Знам къде е гаражът — обяви Селито. — Като сито е. Може да са се измъкнали отвсякъде.

Бо Хауман и един лейтенант от местния участък докладваха, че хората им претърсват улиците около покрития паркинг.

Селито мрачно поклати глава:

— Поне хванахме колата им. От нея ще научим доста неща. Да извикаме Амелия за огледа.

Райм се замисли. Очакваше да се получи конфликт между двете разследвания, но не беше подозирал, че ще стане толкова скоро.

Да, трябваше да я извикат.

Той обаче реши да не го прави. Познаваше я може би по-добре, отколкото себе си, и разбираше, че трябва да я остави да работи по случая с полицейската корупция.