Джефри Дивър - Часовникаря

Целува я и излиза.

Сега Амелия Сакс си спомня онези моменти като вечност, безкрайната нощ, сякаш времето е спряло, как стоеше втренчена в свещите, догарящи сред езерца от кафеникав восък.

„Ще ти се обадя по-късно…“

Но така ѝ не се обади.

Двойният удар — неговото престъпление и краят на връзката им — ѝ се отрази дълбоко; тя реши да се откаже да работи като патрул. Реши да си потърси чиновническо място. Само провидението я срещна с Линкълн Райм, който я накара да промени решението си и да запази униформата. Онзи случай обаче породи в нея безкомпромисна омраза към подкупните полицаи. За нея те бяха по-отвратителни от лъжливите политици, изневеряващите съпрузи и жестоките престъпници. Затова нищо не можеше да я спре в стремежа да узнае дали групичката от „Сейнт Джеймс“ е престъпен кръг от полицаи в участък 118. Ако беше така, нищо нямаше да ѝ попречи да ги разобличи.

Шевролетът спря със свирене на гуми.

Сакс хвърли служебната си карта за паркиране на предното табло и слезе, затръшна силно вратата, сякаш се опитваше да запуши дупката, зееща между минало и настояще.

— Отврат.

На горния етаж на покрития паркинг, където бе открит джипът на Часовникаря, полицаят, който направи този коментар, гледаше втренчено човека, проснат по корем на земята.

— Ужасно — добави друг. — Божичко.

Трети коментира с едносричното:

— Пфу!

Селито и Хауман изтичаха при тях.

— Добре ли си? Добре ли си? — изкрещя Селито.

Говореше на Рей Пуласки, застанал над проснатия на земята човек, който бе покрит с вонящ боклук. Новобранецът едва дишаше. Той кимна:

— Изкара ми ангелите, но съм добре. Човече, много беше як за бездомник.

Един санитар дотича и обърна нападателя по гръб. Пуласки му сложи белезници и металните халки издрънчаха. Очите на бездомника шареха уплашено във всички посоки, дрехите му бяха дрипави и мръсни. Вонеше нетърпимо. Беше подмокрил гащите си. (Затова бяха тези коментари: „отврат“ и „пфу“.)

— Какво стана? — попита Хауман.

— Правех оглед… — Пуласки посочи към първата площадка. — Изглежда, че извършителите са избрали този път на отстъпление…

„Без клишета“ — смъмри се на ум. Опита с други думи:

— Извършителите са избягали по тези стълби, почти съм сигурен. Затова оглеждах, търсех следи. Чух нещо зад мен и се обърнах. Този човек ме нападна. — Посочи желязната тръба, лежаща наблизо. — Не можах да извадя оръжието си, но хвърлих кофата за боклук върху него. Сборихме се и накрая успях да го стисна в мъртва хватка.

— Използването на такива е забранено — напомни му Хауман.

— Искам да кажа, че съумях успешно да го обездвижа чрез ръчен метод.

Командирът на тактическия отряд кимна:

— Добре.

Пуласки намери слушалките и отново ги включи. В ушите му изгърмя гласът на Райм:

— Мамка му, жив ли си или мъртъв? Какво стана?

— О, извинете, детектив Райм.

Пуласки обясни какво е станало.

— Добре ли си?

— Да, добре съм.

— Добре. Сега би ли ми обяснил защо, по дяволите, оръжието ти беше под гащеризона?

— Небрежност, сър. Няма да се повтори.

— Дано. Значи пътят на бягството е замърсен.

— Е, не точно.

— Как не точно ?

— Само е покрит с боклук. Наложи се да овладея нападателя чрез кофа за боклук. Беше доста пълна.

— Ами, тогава започвай да чистиш. До двайсет минути те искам тук с всички улики. Ще се справиш ли?

— Да, сър. Ще…

Райм рязко прекъсна връзката.

Докато двама полицаи с гумени ръкавици отвеждаха бездомника, Пуласки се наведе и започна да маха боклуците. Опита се да си спомни какво в тона на Райм му беше познато. Накрая се досети. Да, същата смесица от гняв и облекчение, както при „лекциите“ на баща му, след като откриеше, че двамата близнаци пак са се надбягвали по железопътните релси.

Първото, което Амелия Сакс забеляза, беше чашата, пълна с жълтеникаво уиски.

Стоеше на вратата на бара „О’Трейди“ в Хелс Кичън. Пенсионираният детектив Арт Йънг седеше край надраскания, изтъркан бар.

Кимна на бармана, каза нещо и двамата избухнаха в смях.

Тя си спомни празния шкаф за алкохол у дома му. Тона му, когато казваше: „Нещо за пиене, вода, безалкохолно? Нямам алкохол, съжалявам…“

— Ъ, извинете, госпожице — измърмори зад нея някакъв мъж, който бързаше да влезе в бара, пълен със среднощни клиенти.

Тя влезе, изчака полицая да допие уискито си. Той потропа по бара с юмрук, кожата му бе зачервена и се лющеше. Барманът взе една бутилка и напълни чашата му с евтино уиски.