Джефри Дивър - Часовникаря

Тя вдигна макарата и видя защо е паднала. Кукичката се беше откачила от дървото. Всичко беше ясно. Джоан забеляза и друго странно нещо. Макарата бе нова, тя още не беше използвала от нея. Но сигурно грешеше, защото малко тел липсваше.

Джоан се засмя. Любовта си играе такива шеги с паметта.

Изведнъж спря и се ослуша. Чу необичаен шум.

Какво беше това?

Много странно… водни капки?

Не, някакъв механичен звук. Метал…

Странно, като тиктакане на часовник. Откъде идваше? В работилницата имаше голям стенен часовник, но той беше електронен и не тиктакаше. Джоан се огледа. Доколкото успя да прецени, шумът идваше от малка тъмна ниша зад хладилната стая. След малко щеше да провери. Джоан сви рамене и се наведе да вземе кукичката.

16.36 ч.

Амелия Сакс спря рязко колата си пред Рей Пуласки, който я чакаше на улицата. След като той се качи, детективката потегли към къщата на Райм и натисна газта. Новобранецът ѝ разказа за срещата си с Келър.

— Изглежда, че всичко е наред — добави накрая. — Любезен човек. Хрумна ми обаче да се обадя на госпожа Крийли да проверя какво ще получи Келър след смъртта на съпруга ѝ. Тя ми каза, че му има пълно доверие. Нямало да получи нищо повече от онова, което му се полага. Все пак не бях убеден и се обадих на адвоката на Крийли. Надявам се, че не съм сбъркал.

— Защо да сбъркаш?

— Ами, не знам. Просто питам.

— В нашата професия не е грешка да вършиш повече работа от необходимото. Проблемът е, че в повечето случаи някой не върши достатъчно.

Новобранецът поклати глава:

— Трудно ми е да си представя как мързеливец ще оцелее при Линкълн.

Тя се изкиска.

— Добре, какво каза адвокатът?

— Почти същото като Келър и вдовицата. Съдружникът на Крийли ще изкупи акциите му на пазарна цена. Всичко е законно. Келър твърдеше, че Крийли е пиел доста и е играел хазарт. Съпругата се изненада, когато го чу. Мъжът ѝ никога не е бил комарджия.

Сакс кимна:

— Хазарт. Значи може да има връзка с мафията. Снабдявал ги е с наркотици или самият той е вземал от време на време. Рискувал е.

— Явно е загубил пари. Чудя се дали е взел заем от лихвар, за да покрие загубите. Жена му обаче каза, че едва ли такова нещо е щяло да им се отрази. При тези доходи няколкостотин хиляди не били нещо особено. Е, не беше много доволна да научи за комарджийските забавления на съпруга си, както можеш да се досетиш. Така, Келър ми каза, че партньорът му бил в отлични отношения с всички клиенти, но все пак му поисках списък. Не вреди да ги поразпитаме.

— Браво — похвали го Сакс. След малко добави: — Играта се оказва по-заплетена. Има още един смъртен случай. Убийство при грабеж може би. — Разказа му за разговора с Гърт и за Франк Сарковски. — Искам да вземеш материалите от разследването.

— Дадено.

— Освен това… — Тя изведнъж замълча и погледна в огледалото; коремът ѝ се сви. — Хъм.

— Какво има?

Тя не отговори. Зави спокойно надясно, премина няколко пресечки и направи ляв завой.

— Мисля, че ни следят. Забелязах ги преди няколко минути. Онзи мерцедес направи същите завои като нас. Не поглеждай.

Зад тях караше черен мерцедес с тъмни стъкла.

Сакс направи още един завой и спря рязко. Новобранецът изръмжа заради дръпването на колана. Мерцедесът продължи напред. Сакс се обърна бързо, но не видя номера. Все пак забеляза, че колата е модел „А Ем Ге“, скъпата, луксозна версия на германското возило.

Тя направи обратен завой, но точно в този момент един камион спря на платното пред нея. Докато го заобиколи, мерцедесът бе отминал.

— Кой мислиш, че е? — попита Пуласки.

Сакс поклати глава:

— Може да е случайност. Много рядко се е случвало да ме следят и повярвай ми, още по-невероятно е да го правят с автомобил за сто и четирийсет хиляди долара.

Винсънт гали студеното тяло, проснато на бетонния под. Лицето е бледо като розите, разпилени наоколо.

Студено тяло, хладно като Студената луна, но все още меко.

Започва да реже дрехите, блузата, сутиена…

Галеше я…

Целува я…

Това си представяше Винсънт Рейнолдс, докато чакаше в джипа и се взираше в тъмните прозорци на ателието. Дишаше тежко, мечтаеше си за Джоан. Гладът го измъчваше. Радиостанцията до него изпращя:

— Патрул четирийсет и две, можете ли… искат допълнителни барикади на „Насоу“ и „Пайн“.

— Разбрано. Край.

В тези думи нямаше заплаха за тях, затова Винсънт отново се потопи във въображението си.