Джефри Дивър - Часовникаря

Гърт присви очи и се взря в служебната карта на детективката.

Сакс предполагаше, че Соня ѝ е разказала всичко, но въпреки това отново описа всички подробности, които можеше да издаде, след което ѝ показа снимка на Бен Крийли.

— Самоубил се е и разследваме смъртта му.

По лицето на Гърт не пролича изненада.

— Виждала съм го два-три пъти. — Гърт погледна менюто. — В „Сейнт Джеймс“ мога да се храня безплатно, но сега ще пропусна обяда. Защото съм тук. Заради вас.

— Искате ли да ви почерпя?

Гърт махна на сервитьорката и си поръча.

— Ами за вас? — обърна се момичето към Сакс.

— Имате ли билков чай?

— Ако „Липтън“ е билка, значи имаме.

— Добре, един.

— Нещо за ядене?

— Не, благодаря.

Гърт изгледа детективката от глава до пети и се изсмя цинично. После попита:

— За тоя човек, дето се е самоубил? Има ли близки?

— Да.

— Лоша работа. Как се казва?

Въпросът не вдъхваше увереност, че Гърт ще е добър източник на информация. И наистина се оказа, че тази барманка едва ли ще ѝ помогне повече от другата. Спомняше си само, че е виждала Крийли в бара приблизително веднъж месечно през последните три месеца. Тя също бе останала с впечатлението, че се познава с полицаите в задния салон, но не беше сигурна.

— В бара е доста оживено — отбеляза.

„Зависи какво наричаш оживено“ — помисли си Сакс.

— Познавате ли лично някого от полицаите?

— От участъка ли? Да, няколко.

Когато донесоха поръчките им, Гърт каза малките имена на неколцина, описа ги набързо. Не знаеше фамилни имена.

— Повечето са свестни. Има и абсолютни боклуци. Но такъв е животът. А за него… — посочи снимката на Крийли — … спомням си, че не се усмихваше често. Все се озърташе, надничаше през прозорците. Беше нервен.

Сипа си сметана и захар в кафето, по много и от двете.

Соня каза, че при последното си идване се скарал с някого. Спомняте ли си и други такива случаи?

— Не. — Гърт шумно отсърба от кафето. — Поне докато съм била на смяна.

— Да сте го виждали с наркотици?

— Не.

„Няма смисъл“ — помисли си Сакс. Това приличаше на задънена улица.

Барманката силно всмукна от цигарата и издиша облак дим към тавана. Вгледа се в Сакс, присви очи и се усмихна глуповато.

— Защо толкова се интересувате от този човек?

— Рутинна проверка.

Гърт я изгледа многозначително и отбеляза:

— Двама души се появяват в „Сейнт Джеймс“ и само след месец ритват камбанката. Ей така, рутинно.

— Двама ли?

— Не знаехте ли?

— Не.

— И аз така си помислих. Иначе щяхте да споменете.

— Разкажете. И бъдете сигурна, че никой няма да узнае за разговора ни.

Гърт се смълча и се загледа встрани. Сакс се почуди дали я е страх. Жената обаче просто наблюдаваше с жив интерес хамбургера и пържените картофи, които сервитьорката носеше към масата им.

— Благодаря, сладурано — гърлено измърмори Гърт, след което пак погледна Сакс. — Сарковски. Франк Сарковски.

— Какво стана с него?

— Убит при грабеж, доколкото чух.

— Кога?

— Около началото на ноември.

— С кого се виждаше в „Сейнт Джеймс“.

Гърт сви рамене:

— Киснеше в задния салон.

— Познаваха ли се? — Сакс кимна към снимката на Крийли.

Барманката сви рамене. Погледна сандвича си, вдигна горната половина на питката, сипа малко майонеза, опита се да отпуши кетчупа. Сакс ѝ помогна.

— Как е станало?

— Не знам точно. Имало опит за грабеж. Случайното застреляли.

— Какъв е бил?

— Бизнесмен. Приличаше на обикновена отрепка, но чух, че живеел в Манхатън и бил червив от пари. Дънките му бяха „Гучи“. Не съм разговаряла с него, освен когато си поръчваше.

— Как разбрахте за него?

— Дочух оттук-оттам.

— От полицаите ли?

Гърт кимна.

— Да сте чували за друг нещастен случай като тези?

— Не.

— Други престъпления? Рекет, въоръжени нападения, корупция?

Гърт поклати глава. Заля хамбургера с кетчуп и направи езерце в чинията, за да топи пържените картофи.

— Нищо. Само това знам.

— Благодаря.

Сакс остави джет долара на масата за обяда на жената.

Гърт погледна парите и отбеляза:

— Тук десертите са превъзходни. Особено пая. Ако решите да хапнете нещо тук, поръчайте си пай.

Детективката добави още пет долара.

Гърт я погледна и се усмихна лукаво:

— Защо ви казвам всичко това? Сигурно се чудите, нали?

Сакс кимна и се усмихна. Точно това не можеше да си обясни.

— Няма да ме разберете. Ония пичове в задната стаичка, ченгетата — както ни гледат със Соня, нещата, които приказват, които премълчават. Тия подигравки по наш адрес, когато си мислят, че не ги чуваме… — Гърт поклати глава. — Да, изкарвам си хляба, като сервирам на хората. Това ми е работата. Но това не дава право на никого да ми се присмива. Всеки има право на достойнство, нали?