Джефри Дивър - Часовникаря

— Да, логично.

Дънкан се отдалечи от витрината. Винсънт се надяваше, че ще тръгнат още сега, ще отидат в ателието и ще хванат Джоан, но Дънкан се приближи към друг шкаф с дебели стъкла. Беше ограден с велурено въже. До витрината стоеше едър пазач.

Дънкан се вгледа в единствения експонат зад стъклото — кутия от злато и сребро с квадратна лицева страна със страни около шейсет сантиметра и дебелина около двайсет. Отпред имаше десетина циферблата, щамповани със сфери, които напомняха планети, звезди и комети. Имаше също странни букви и символи, вероятно астрологични. Самата кутия също бе покрита с релефи и скъпоценни камъни.

— Какво е това?

— Това е механизмът от Делфи — обясни Дънкан. — От древна Гърция. На повече от хиляда и петстотин години е. Експозицията е на международно турне.

— За какво служи?

— За много неща. Виж тези циферблати. Те следят движението на слънцето, луната и планетите. — Дънкан погледна Винсънт. — Земята и другите планети са изобразени като сфери, въртящи се около Слънцето, което е била революционна, еретична идея по онова време — хиляда години преди Коперниковия модел на Слънчевата система. Удивително.

Винсънт имаше някакви спомени за Коперник от гимназията — макар че по-добре си спомняше една съученичка, Рита Джонсън. Особено ясен бе споменът за дебеличката брюнетка през една есенна вечер, просната по корем на ливадата до училище с брезентова торба на главата; как повтаряше с плахо гласче: „Не, моля те, недей“.

— Виж този циферблат — изкара го Дънкан от приятните спомени.

— Сребърния ли?

— Това е платина. Чиста платина.

— По-скъпа е от златото, нали?

— Циферблатът показва лунния календар — продължи Дънкан, сякаш не е чул въпроса. — Но той е много специален. Григорианският календар — този, който използваме — има 365 дни и месеци с различна дължина. Лунният календар е по-точен от григорианския — месеците винаги са с еднаква дължина. Те обаче не се съгласуват с движението на Слънцето. Например ако една година лунният месец започва на пети април, през следващата ще е на друга дата. Делфийският механизъм обаче показва луннослънчев календар, който е комбинация от двата. Не обичам григорианския и чистия лунен календар. — В гласа му прозвуча истинска страст. — Нищо не струват.

„Не ги обичал…“ — помисли си Винсънт.

— Лунно-слънчевият обаче е елегантен, хармоничен.

Дънкан кимна към Делфийския механизъм:

— Много хора се съмняват в автентичността му, защото учените не могат да направят изчисленията му без компютър. Не вярват, че толкова отдавна някой е успял да създаде нещо толкова сложно. Аз обаче съм убеден, че е автентичен.

— Много ли е скъп?

— Безценен е. — Дънкан замълча за миг, след което добави: — Има много слухове, че съдържа отговорите на загадките за живота и вселената.

— Мислиш ли?

Дънкан се втренчи замислено в блестящия метал.

— В известен смисъл е така. Дали има свръхестествени сили? Разбира се, че не. Но този механизъм изпълнява много важна функция — уеднаквява времето. Ние измерваме времето на конкретни интервали. Шейсет секунди в микровълновата. Десет минути до любимото ти предаване по телевизията. Един час с влак. Годишнини и рождени дни. Гледайки времето по този начин, забравяме, че то е река. Всичко е свързано. Механизмът не прави разлика между секунда и хилядолетие. И някак си успява да измери всички тези интервали с почти стопроцентова точност.

Той кимна към експоната.

— Пред нас е цялото минало и бъдеще. — Понижи глас. — Древните са смятали времето за отделна сила, всемогъщ бог. Механизмът олицетворява разбиранията им за това. Мисля, че ще е най-добре, ако всички гледахме на времето по този начин. Как една секунда сега може да се отрази на събития, които ще се случат след хиляди години. Може коренно да ги промени.

„Великата последователност на нещата…“

— Брей.

Въпреки тона си, Винсънт усети, че гласът му не издава същия ентусиазъм, с който говореше Дънкан.

Това обаче явно не подразни убиеца. Той погледна джобния си часовник. Засмя се, което бе голяма рядкост.

— Хайде, стига празни приказки. Да отидем при нашата цветарка.

Полицай Рей Пуласки живееше простичък живот: с жена си и децата, с родителите и брат си, тристайна къщичка в Куинс и малки удоволствия като пикници с приятели и семействата им (правеше специален сос за печено, негов специалитет), тичане за здраве, събиране на пари за детегледачката, за да могат със съпругата си да отидат малко на кино, работа в дворчето с размерите на голям килим.