Джефри Дивър - Часовникаря

Том се засмя:

— Това е най-големият комплимент, който можеш да получиш. „Полезна“.

— Няма нужда да тълкуваш думите ми, Том — сопна се Райм. Обърна се към Данс. — Е? Какво ще кажеш?

Кейтрин се загледа към дъската в другия край на стаята и Райм забеляза, че не чете коментарите за уликите, а се взира в снимките. Най-вече в снимката на Тери Адамс, втренчен към небето с безжизнени очи.

— Оставам.

Винсънт бавно изкачи стълбите на музея „Метрополитан“ на Пето авеню; когато стигна до края, вече се задъхваше. Ръцете му бяха много яки — полезно качество при „гукането“ с жените — но нямаше никаква издръжливост.

След като се отби покрай цветарското ателие, бе отишъл да обядва (винаги по три яденета на ден — това беше правилото му) и после дойде тук с метрото. Сега командваше Умния Винсънт, който най-рядко вземаше думата. Изкушението бе огромно, но последствията, ако разочарова приятеля си, щяха да са още по-сериозни. Освен това не смяташе, че е разумно да ядосва човек, чийто основен съвет за справяне в трудни ситуации е „прережѝ очите“.

Купи си билет и влезе в музея. Забеляза една жена, която приличаше на сестра му. Беше ѝ писал миналата седмица, за да я покани да дойде в Ню Йорк, но още нямаше отговор. Искаше да ѝ покаже забележителностите. Дали обаче щеше да има възможност, докато с Дънкан работеха? Все пак се надяваше, че ще му гостува скоро. Винсънт бе убеден, че по-честото общуване с нея ще промени живота му. Щеше да му даде стабилност, която да намали глада, или поне така се надяваше. Нямаше толкова често да изпитва нужда от гукане.

„Всъщност нямам нищо против малко да променя живота си, доктор Дженкинс. Не мислите ли?“

Сестра му можеше да дойде за Нова година.

Винсънт тръгна из залите на музея. Знаеше къде ще открие Дънкан — в отдела за големи гостуващи експозиции, например „Съкровищата на Нил“ или „Знаменити накити от Британската империя“. Сега в тези зали на първия етаж бяха изложени древногръцки предмети. Експозицията се казваше „Измерване на времето в древността.“

Дънкан бе идвал вече няколко пъти. Експозицията го привличаше както порнографските представления привличаха Винсънт. Обикновено замислен и равнодушен, убиецът грейваше от вълнение, когато застанеше пред тези експонати. Винсънт се радваше, че приятелят му все пак изпитва удоволствие от нещо.

Дънкан гледаше някакви стари грънци, означени като „тамянови часовници“. Винсънт се приближи.

— Какво откри? — попита убиецът, без да го погледне.

Виждаше отражението на Винсънт в стъклото на витрината. Такъв си беше, винаги гледаше навсякъде, винаги виждаше всичко.

— През цялото време беше сама в ателието. Никой не се появи. Преди около половин час отиде в магазинчето на „Бродуей“ и там се срещна със снабдителя. Излязоха. Обадих се и попитах за нея…

— От…

— Автомат, разбира се.

Старателен…

— Казаха ми, че отишла на кафе. Щяла да се прибере след около час, но нямало да е в магазина. Значи вероятно ще е в ателието.

Дънкан кимна:

— Добре.

— Ами ти какво откри?

— Кеят беше ограден, но нямаше никой. Полицейските катери още обикалят Хъдсън, значи вероятно не са открили трупа. На „Седар“ всичко е наред, но доста сериозно са се заели с разследването. Имаше много ченгета. Двама командваха парада. Шефката е доста красива.

— Жена ли, сериозно?

Гладния Винсънт наостри уши. Никога не му беше хрумвало да си гука с полицайка. Идеята изведнъж му хареса.

Много.

— Млада е, около трийсетте. Червенокоса. Обичаш ли червенокоси?

Винсънт никога нямаше да забрави червената коса на Сали Ан, как се беше разпиляла по мръсното, смърдящо одеяло, когато той я притисна с тялото си.

Гладът му се възбуди. Потекоха му лиги. Винсънт бързо налапа едно шоколадче. Почуди се какво цели Дънкан с тези приказки за червената коса и хубавата полицайка, но убиецът не каза нищо повече. Пристъпи към друг шкаф, в който бяха изложени стари часовници с махало.

— Знаеш ли на какво дължим точното измерване на времето?

Нова лекция, помисли си Умния Винсънт, който бе изместил Гладния Винсънт, заситен временно от шоколадчето.

— Не.

— На влаковете. Когато животът на хората бил ограничен само в едно населено място, всеки измервал деня, както си реши. Шест часа в Лондон можело да отговаря на шест и осемнайсет в Оксфорд. Какво значение имат няколко минути? Ако отиваш в Оксфорд на кон, какво толкова, ако времето малко се измести? При железницата обаче, ако влакът не тръгне в точно определен час от една гара, няма да пристигне навреме на друга и резултатът може да е неприятен.