Джефри Дивър - Часовникаря

— Не са чак толкова много. Само няколко милиона. Това е нормално в нашата професия. Работим с клиенти, които въртят осем-деветцифрени суми. Понякога десетцифрени.

Пуласки се замили за няколко секунди, докато изчисли колко прави това. Десетки или стотици милиони. Милиарди. Ясно.

— Значи тези числа не ви говорят нищо конкретно, така ли?

— Не.

Келър отпи глътка кафе.

— Имаше ли щастливо семейство? — поинтересува се полицаят.

— Така изглеждаше. Не е споменавал да има проблеми.

— Да се върнем на депресията. Откъде разбрахте, че е потиснат, след като не е говорил за това?

— Крачеше нервно из кантората. Беше раздразнителен. Разсеян. Личеше си, че нещо го гложди.

— Споменавал ли се нещо за „Сейнт Джеймс“?

— Какво…?

— Един бар в Манхатън.

— Не. Понякога си тръгваше рано от работа. Мисля, че ходеше с приятели на чашка. Но никога не ми е казвал с кого.

— Водено ли е някога разследване срещу него?

— За какво?

— За каквото и да е.

— Не, поне доколкото знам.

— Някакви проблеми с клиенти?

— Не, имахме много добри отношения с всички. Средните им печалби бяха четири-пет пъти по-големи от на петстотинте в „Стандард и Пуър“. Кой няма да е доволен от такъв резултат?

„Стандард и Пуър“ — Пуласки не разбра. Все пак си го записа. След това — думата „доволен“.

— Можете ли да ми изпратите списък на тези компании?

Келър се подвоуми, преди да отговори:

— Честно казано, предпочитам да не им се обаждате.

Наведе глава и се втренчи в младежа. Пуласки не отмести погледа си.

— Защо?

— Ще се отрази зле на бизнеса. Вече ви казах.

— Е, нали всички знаят за смъртта на господин Крийли?

— Да.

— Значи, ако им зададем няколко въпроса, никой няма да се изненада, не мислите ли?

— Може би сте прав.

— Тогава?

— Ще направя списъка и ще ви го изпратя.

Амелия Сакс го беше посъветвала да запази главния въпрос за накрая.

— Какво стана с дела на господин Крийли във фирмата?

В него се съдържаше съвсем лек намек, че Келър може би е убил партньора си, за да вземе цялата фирма. Бизнесменът обаче или не усети, или не се обиди от това.

— Аз ще го изкупя. Записано е в договора ни. Сюзан, съпругата му, ще получи изгодна цена. Ще ѝ се отрази добре финансово.

Пуласки записа и това. Махна към снимката на тръбите, която се виждаше през остъклената врата:

— Повечето ви клиенти са големи компании като тази, така ли?

— Не само, те включват всички работници и ръководството… — Келър добави още едно пакетче захар в чая си и го разбърка. — Кажете, господин полицай, някога занимавали ли сте се с бизнес?

— Аз ли? — Пуласки се усмихна. — Никога. Чичо ми веднъж се захвана, но се сгромоляса. Е, не той самият. Ресторантът му.

— Вълнуващо е да създадеш фирма и да я превърнеш в нещо голямо. — Келър отпи глътка кафе, отново го разбърка и се наведе напред. — Очевидно подозирате, че смъртта на Бен не е обикновено самоубийство.

— Искаме да проверим всички версии. — Пуласки сам не знаеше какво има предвид с това, просто го изтърси. Въпросите му се бяха изчерпали. — Това беше всичко, господин Келър, благодаря.

Бизнесменът допи кафето си.

— Ако се сетя за още нещо, ще ви се обадя. Имате ли визитна картичка?

Пуласки му подаде една.

— Ами детективката, с която разговарях преди? Как ѝ беше името?

— Детектив Сакс.

— Да. Ако не успея да се свържа с вас, нея ли да търся? Още ли работи по случая?

— Да.

Келър записа името на Сакс и номера на мобилния ѝ телефон на гърба на картичката. Пуласки му даде и номера у Райм.

Келър кимна:

— Ами, да се връщаме на работа тогава.

Пуласки пак му благодари, допи кафето си и си тръгна. Спря да погледне за последно снимката на тръбите. Наистина беше впечатляваща. Дори се замисли, че някоя по-малка ще стои много добре в хола му. Съмняваше се обаче, че компании като „Пен Енерджи“ продават сувенири. Едва ли бяха като „Дисни“.

15.53 ч.

В малкото кафене влезе едра жена. С черно палто, къса коса и дънки. Така се беше описала. Амелия Сакс ѝ махна от едно сепаре.

Жената беше Гърт, другата барманка в „Сейнт Джеймс“. Отиваше на работа и се беше съгласила да поговори със Сакс преди смяната си.

На стената имаше табелка, че пушенето е забранено, но барманката продължаваше жадно да всмуква дима от цигарата, смачкана между пожълтелите ѝ пръсти. Никой от персонала не ѝ направи забележка — от професионална учтивост, предположи Сакс.