Джефри Дивър - Часовникаря

Джоан Харпър, приказното момиче на Винсънт, още не се беше върнала в работилницата.

Двамата мъже седяха в джипа, паркиран на улица „Спринг“ точно срещу сградата, където Дънкан щеше да убие третата си жертва, а Винсънт — да си гука с момиче за първи път от много, много време насам.

Джипът не беше голям, но беше безопасен. Часовникаря го бе откраднал отнякъде, където твърдеше, че нямало скоро да го потърсят. Беше му сложил номера, откраднати от друг кафяв шевролет „Бронко“, за да минат първоначалната проверка, ако ченгетата случайно ги спрат. (Ченгетата рядко проверявали номерата на двигателя, само регистрационните табелки, обясни Дънкан.)

Хитро. Все пак Винсънт се поинтересува какво ще стане, ако полицаят провери номера на двигателя. Нали няма да отговаря на регистрацията.

— О, тогава ще го убия — отговори Дънкан.

Ей така, небрежно…

Дънкан погледна джобния си часовник и пак го върна в джоба, закопча го. Отвори раницата си, в която имаше часовник и други часовникарски инструменти, прилежно подредени. Нави часовника, нагласи го на точното време и пак затвори раницата. Винсънт чуваше тиктакането през тънкия плат.

Сложиха си слушалки, свързани с мобилните им телефони, и Винсънт включи радиостанцията, настроена на полицейската честота (по идея на Дънкан, разбира се). От апарата се чуваха обичайните размени на информация за катастрофи, затворени улици за някакво утрешно мероприятие, някой, който получил инфаркт на „Бродуей“, джебчийска кражба…

Животът в големия град…

Дънкан се огледа внимателно, провери дали всичките му джобове за закопчани, изчетка дрехите си с четка за кучешки косми и напомни на Винсънт да направи същото преди гукането си с Джоан.

Старателен…

— Готов ли си?

Винсънт кимна. Дънкан слезе, огледа улицата и се вмъкна в страничния проход зад цветарското ателие.

Винсънт изяде две шоколадчета, нагълта ги като гладен вълк. Телефонът му започна да вибрира и той го вдигна.

— Отворих вратата — каза Дънкан. — Влизам. Как е навън?

— Минаха няколко коли. Няма пешеходци. Чисто е.

Винсънт чу няколко металически изщраквания. След това — шепот:

— Ще ти се обадя, когато е готова за теб.

След няколко минути Винсънт видя човек с тъмно палто, който отиваше към ателието. По позата и походката личеше, че е жена…

Да, цветарката. Джоан.

Той се сниши в колата, за да не го види. Натисна копчето на телефона си.

Чу само изщракване от другата страна. Никакъв говор.

Винсънт предпазливо надникна през прозореца. Прошепна по телефона:

— Тя е. Сама е. Отива към задния вход. След малко ще е при теб.

Убиецът не каза нищо, Винсънт чу изщракването от затваряне на телефон.

Аха, значи беше от срамежливите…

Джоан Харпър и Кевин току-що си бяха тръгнали от закусвалнята „Козмо“, иначе съвсем обикновено и скучно кафене в Сохо, но днес — много специално място. Цветарката навлезе в уличката зад ателието, като размишляваше какво ли не би дала, за да удължи това пиене на кафе поне с още половин час. Кевин не искаше да я пусне — имаше още много да ѝ разказва — за различни неща, за себе си — но работата я зовеше. Букетът беше за следващата вечер, но клиентът бе важен и тя искаше всичко да е изрядно. Неохотно каза на Кевин, че е време да тръгва.

Огледа уличката, още потреперваше при спомена за дебелака с шлифера и странните очила. Сега обаче не се виждаше никой.

Бързо отиде при задния вход и отключи, влезе, затръшна металната врата и два пъти превъртя ключа.

Джоан остави палтото си на закачалката и вдиша дълбоко, както винаги, когато влизаше тук, за да се наслади на стотиците аромати: жасмин, рози, люляк, гардении, тор, пръст. Миризмата я замайваше.

Светна лампата. Сега трябваше да приготви втория букет. Тръгна към шкафа да потърси подходяща ваза… и изпищя.

Бе изритала нещо и то побягна. Тя отскочи назад. Плъх!

Но когато погледна пода, се засмя. Бе ритнала голяма макара с тел за венци. Как се беше озовала на пода? Всички макари висяха на куки на близката стена. Тя се взря в полумрака и забеляза, че една някак си е паднала и се е търкулнала на пода. Странно.

Сигурно я е бутнал призракът на някой мъртъв цветар, помисли си и веднага съжали за шегата. В ателието бе достатъчно призрачно и тя пак си спомни дебелака с тъмните очила. „Не си мисли такива неща, за да се плашиш допълнително — помисли си. — Всичко е наред. Вратите и прозорците са заключени.“