Джефри Дивър - Часовникаря

Кейтрин Данс четеше езика на жестовете на Лон Селите, докато той караше цивилната „Краун Виктория“ (същата като служебната ѝ кола в Калифорния) по улиците на Ню Йорк с включени сигнални светлини, но без сирена.

Обаждането, което бе приела в таксито, беше от него. Той я помоли пак да им помогне в разследването. „Знам, че гониш самолет, знам, че искаш да се прибереш у дома, но…“

Обясни ѝ, че са открили вероятния източник, от който са взети часовниците, оставени на местопрестъпленията, и искал тя да разпита дистрибутора. Имаше малка вероятност той да е самият Часовникар и Селито се интересуваше от нейното мнение за това.

Данс се подвоуми само за момент, преди да се съгласи. Тайно бе съжалила, че трябва да си тръгне от къщата на Линкълн Райм. Кейтрин Данс не обичаше да оставя неизяснен случай, дори разследването да не беше нейно. Затова накара шофьора на таксито да обърне и да я върне при Райм, където я чакаше Селито.

Сега в колата на детектива Данс попита:

— Идеята да ми се обадите беше твоя, нали?

— Как така реши?

— Със сигурност не е била на Райм. Той ми няма голямо доверие.

Кратката пауза, преди Селито да ѝ отговори, беше красноречиво доказателство.

— Добре се справи със свидетеля — отбеляза Селито.

Данс се усмихна:

— Знам.

— Проблемът с Линкълн е това, че не иска да приема нищо лично.

— Аз също не го приемам лично. Той просто все още ми няма доверие.

— Обича твърдите доказателства — отбеляза Селито след кратко мълчание.

— Всеки си има хоби.

Детективът се засмя. Натисна копчето на сирената и мина с пълна скорост на червено.

Данс го гледаше през цялото време, наблюдаваше очите му, вслушваше се в гласа му, гледаше ръцете му. Преценката ѝ беше: „Той е твърдо решен да хване Часовникаря, а другите разследвания, които вероятно чакат на бюрото му, сигурно са маловажни.“ Както бе забелязала на лекцията предишния ден, той беше упорит и обигран, готов да отдели време колкото е необходимо, за да разбере някоя задача или метод на разпит, никога не губеше търпение.

Беше нервен, но много различен в това отношение от Амелия Сакс, която имаше склонност да се самонаранява. Мърмореше по навик, но по принцип беше човек, доволен от живота.

Данс извършваше анализите си неволно. Случаен жест, поглед, изпусната реплика се подреждаха в главата ѝ като парченца от този чудат пъзел, наречен човешки характер. Можеше да се абстрахира от тази си склонност — не е приятно да си седнал на чашка и да анализираш приятелите си (не само за теб, а и за тях) — но понякога мислите ѝ сами течаха в тази насока, по навик.

„Действа ми като наркотик…“ — мислеше си тя.

— Семейна ли си? — попита Селито.

— Имам две деца.

— Какво работи съпругът ти?

— Вдовица съм.

Понеже работата ѝ бе да изучава различните ефекти на гласа, Данс винаги казваше тези думи небрежно, но сериозно, с тон, показващ, че не иска да говори повече на тази тема. Ако събеседникът ѝ беше жена, най-често я стискаше съчувствено за ръката и прошепваше нещо утешително. Селито реагира както повече представители на своя пол — измърмори смутено, но искрено едно „Съжалявам“ и смени темата. Заговори за последните улики, които са открили по случая, но не носели никаква полза. Говореше забавно и малко недодялано.

„Ох, Бил… Знаеш ли какво? Мисля си, че щеше да харесаш този човек“ — каза си Данс. За себе си беше сигурна.

Той ѝ разказа за склада на едро, откъдето вероятно бяха взети часовниците.

— Не мисля, че той е извършителят. Не се връзва, защото нашият човек е хитър. Не би допуснал грешката да вземе часовниците от собствения си склад. Но кой знае?

— Имай предвид, че не съм въоръжена — предупреди Данс.

Законите за носене на служебно оръжие, когато не си в своя район, са много строги и на повечето полицаи е забранено да излизат въоръжени от щата си. Не че имаше значение в момента. Данс не беше използвала пистолета си освен на стрелбището и се надяваше да може да каже същото и когато се пенсионира.

— Ще те пазя — увери я Селито.

„Халърстейн Таймпийсиз“ бе самотна постройка по средата на карето между четири улици, заобиколена от други магазини на едро и складове. Кейтрин внимателно огледа мястото, фасадата на сградата бе мръсна и боята се белеше, но часовниците зад защитената с решетка витрина бяха лъскави и грижливо подредени.

Докато вървяха към вратата, Данс уточни:

— Ако нямаш нищо против, детективе, ти ще се легитимираш и ще ме представиш, след което ще оставиш аз да движа нещата. Разбрахме ли се?