Джефри Дивър - Часовникаря

Кейтрин никога не се беше справяла добре в кухнята. Тогава беше започнала да приготвя вечеря за децата, тананикаше си песен на Роберта Флак и се опитваше да разбере как се борави с един уред. Искаше да направи крем супа от грах.

„Имам лоша вест, госпожо Данс. Чувате ли? За съпруга ви.“

С телефонна слушалка в едната ръка и готварска книга в другата, Кейтрин бе застинала неподвижно, втренчена в страницата. Още си спомняше илюстрацията, макар че я беше видяла само тогава. Дори помнеше надписа отдолу: „Плътна, вкусна супа, която можете да забъркате за нула време. И много хранителна.“

Помнеше рецептата наизуст.

Две години и половина не бяха много време; цял живот можеш да скърбиш. Знаеше го, защото наблюдаваше близките на жертвите, чиито убийства разследваше. Знаеше, че преди да преживее загубата, могат да минат години — поне така твърдеше психоложката ѝ. Но дали беше така? Една рана никога не заздравява напълно, все пак остава белег, нали? Просто с времето болката се притъпява. Но животът никога не е същият.

Данс се усмихна разсеяно, когато забеляза, че е свила краката и скръстила ръцете си. Един специалист по кинесика много добре знае, какво означават тези жестове.

Миризливият шевролет хвърчеше по улиците, които ѝ изглеждаха все еднакви — тъмни сгради, в сиво и мрачно кафяво, осветени от неонови реклами: „Банкомат“, „Кафене“, „Пирони по 9,95$“. Толкова различно изглеждаше от полуостров Монтерей, изпъстрен с борови, дъбови и евкалиптови горички, с пясъчни ивици, където тук-там стърчат кактуси.

Напредваха бавно. Градчето, където тя живееше, Пасифик Гроув, бе във викториански тил и се намираше на около 200 километра от Сан Франциско. Населен с около 30 000 жители, разположен между шикозния Кармел и работническия Монтерей и известен от Стайнбековия роман „Канъри Роу“, Пасифик Гроув можеше да се пресече от край до край за времето, за което таксито изминаваше разстоянието между осем пресечки.

Все пак Кейтрин обичаше жизнеността на Ню Йорк. И майката в нея се питаше как ли биха се почувствали тук децата ѝ.

Маги щеше да се прехласне. Данс бе сигурна в това. Представи си как десетгодишната ѝ дъщеричка седи насред „Таймс Скуеър“, как върти главата си на всички посоки, от което косата ѝ се развява, как възхитено разглежда рекламни табла, минувачи, амбулантни търговци, коли, киното на „Бродуей“.

Ами Уес? Той беше различен. Дванайсетгодишен, тежко бе приел смъртта на баща си. Постепенно обаче възвърна жизнерадостността и самоувереността си. Най-накрая — само преди няколко месеца — Данс се почувства спокойна да го остави при баба му и дядо му, за да отиде в Мексико за случая с екстрадирането на похитителя, първото ѝ задгранично пътуване след смъртта на Бил. Уес се справяше добре дори когато тя замина за семинара в Ню Йорк, за който колегите ѝ от местната полиция я канеха от година.

Слабичкото, хубаво момче с къдрава коса и зелени очи като майка си все още бе мрачно и разсеяно. И вечно намусено.

Типично поведение, бе обяснила психоложката.

Със задружни усилия бяха успели да отслабят този скрит гняв. Кейтрин обаче смяташе, че на Уес му трябва още малко време, преди да бъде съвсем готов за хаоса в Ню Йорк. Макар че това можеше да е и стъпка напред. Когато се прибере у дома, тя щеше да го попита дали иска да дойде тук. Данс не споделяше схващането на родителите си, че човек разбира мислите на децата си само с магия. Можеше просто да ги попиташ.

Да, така реши Данс — ако Уес се чувства добре, да го доведе догодина, точно преди Коледа. За израсналата в Бостън Кейтрин единственият недостатък на Калифорния бе това, че нямаше сезони. Климатът беше прекрасен — но през зимната ваканция човек започваше да си мечтае за малко пощипване на студа по носа, за снежна виелица, пламтящи цепеници в камината и заскрежени прозорци, докато слуша коледни песнички.

Тази година щяха да си останат вкъщи за празниците. Така бе най-добре за всички. Догодина по същото време обаче тя щеше да доведе децата в Ню Йорк.

Мелодичният звън на телефона прекъсна мислите ѝ. Мелодията често се сменяше — шега на децата (правило номер едно — никога не изключвай звъненето на мобилния телефон на полицай).

Тя погледна името на дисплея.

Хъм. Интересно. Да или не?

Кейтрин Данс се засмя и натисна зеленото копче на телефона.

14.45 ч.

Докато шофираше, дебелият детектив се въртеше на седалката, поглаждаше корема си, подръпваше яката си.