Джефри Дивър - Часовникаря

Сакс пробва топката на бравата. Вратата бе отключена.

Пое си дълбоко дъх, вдигна пистолета.

Изрита вратата и приклекна готова за стрелба. Видя момичето — същото, което седеше в колата на Шарлот на мястото на първото престъпление на Часовникаря. Ръцете ѝ бяха завързани с тиксо, носът и устата ѝ бяха запушени. Лицето ѝ беше посиняло и тя се гърчеше на леглото, опитвайки се да си поеме въздух. Задушаваше се, оставаха ѝ броени секунди.

Рей Пуласки извика:

— Прозорецът е отворен. — Кимна към прозореца на стаята. — Избягал е.

Понечи да влезе.

Сакс го хвана за яката и го дръпна.

— Какво има? — сепна се той.

— Стаята още не е проверена. — Сакс кимна към хола. — Провери аварийната стълба. Виж дали е избягал навън. И внимавай. Може да се цели в прозореца.

Новобранецът изтича в другата стая и погледна навън.

— Няма го — извика. — Избягал е.

Обади се на полицаите навън да претърсят уличката зад хотела.

Сакс се колебаеше, но не можеше да чака. Трябваше да спаси момичето. Понечи да влезе.

Но рязко спря. Въпреки че се задушаваше, дъщерята на Шарлот се опитваше да ѝ каже нещо. Отчаяно поклати главата си, което означаваше, че има засада. Момичето обърна главата си надясно, за да покаже къде е Алъртън, Дънкан или някой друг, скрит в стаята.

— Който си там. Хвърли оръжието! Легни по корем по средата на стаята! Веднага.

Нищо.

Горкото момиче се гърчеше, очите му се бяха изцъклили.

— Хвърли оръжието! Веднага!

Никаква реакция.

Неколцина полицаи се бяха скупчили около нея. Един държеше фугасна граната, каквито се използват за зашеметяване на противника. Престъпникът обаче пак можеше да стреля, дори да го заслепят и дезориентират. Сакс се страхуваше, че ще улучи момичето и ще стреля напосоки. Тя погледна полицая и поклати глава; насочи пистолета си напред. Трябваше да действа бързо, на детето не му оставаше много време.

Момичето обаче пак поклати глава. Опита се да преодолее гърчовете и погледна вдясно от Сакс, после — надолу.

Въпреки че умираше, показваше на полицайката къде да стреля.

Сакс коригира мерника си — нападателят може би се криеше по-вдясно, отколкото бе предполагала. Ако беше стреляла към мястото, където смяташе отначало, убиецът щеше да отгатне позицията ѝ и можеше да я улучи.

Момичето кимна.

Сакс пак се колебаеше. Дали Алъртън бе там? Дали момичето ѝ помагаше, или мълчаливо я мамеше да застреля заложник, вързан в ъгъла на стаята.

Какво знаеше за тези хора? — запита се Сакс.

Тя си спомни погледа на момичето, когато го беше видяла за първи път на улица „Седар“.

Сакс стисна пистолета и изстреля шест куршума в кръгова последователност към мястото, накъдето сочеше момичето. Скочи в стаята и след нея нахълтаха още неколцина полицаи.

— Освободете детето! — изкрещя тя.

Насочи пистолета си надясно — към гардероба и тоалетната. Един полицай с автомат прикриваше останалите, друг отлепи тиксото от лицето на момичето. Сакс чу шумно поемане на въздух, после — плач.

Отвори вратата на гардероба и отвътре изпадна труп на мъж, улучен на четири места. Сакс изрита настрани оръжието му. Провери гардероба и тоалетната, под леглото — не искаше да поема дори най-малък риск.

След няколко минути се убедиха, че няма опасност. Шарлот, почервеняла от гняв и разплакана, бе окована с белезници. Хората от „Бърза помощ“ сложиха кислородна маска на момичето и докладваха, че няма сериозни поражения.

Шарлот мълчеше за Джералд Дънкан и при предварителното претърсване на апартамента не намериха следи къде може да е той. Сакс откри плик с 250000 долара, вероятно предназначени за него. Обади се на Селито и нареди всички полицаи и патрулни коли да се махнат от фоайето и улицата — убиецът вероятно щеше да дойде за парите.

Райм бе тръгнал към хотела с микробуса си, специално пригоден за количката му. По телефона Сакс го предупреди да влезе през задния вход, за да не събудят подозренията на Дънкан. След това слезе във фоайето да види момичето.

— Как си?

— Добре. Само лицето ме боли.

— Сигурно защото отлепиха тиксото много бързо.

— Да, сигурно.

— Благодаря, че ми помогна. Спаси ми живота.

Момичето изненадано я погледна. Детективката му подаде книгата за Хари Потър, която бе намерила в стаята. Попита дали знае нещо за Джералд Дънкан.

— Много ме беше страх от него. Беше ужасен. Гледаше ме, сякаш съм предмет, не човек.

— Имаш ли представа къде е?

Момичето поклати глава: