Джефри Дивър - Часовникаря

Скоро щяха да узнаят истината.

— Слънчице, успяхме! — извика Шарлот на дъщеря си, която още лежеше в стаята си забила нос в книгата. (Проклетият „Хари Потър“. Шарлот бе изхвърлила вече две бройки. Откъде, по дяволите, момичето намираше нови?)

Дъщеря ѝ въздъхна отегчено и пак се втренчи в книгата.

Шарлот се ядоса. Идеше ѝ да влезе в стаята и да зашлеви плесница на тая пикла. Родителите ѝ бяха постигнали най-великото нещо в живота си, а тя нехаеше. Бъд на няколко пъти я беше питал дали може да нашари задника на хлапачката. Шарлот се изкушаваше да му позволи, но реши, че идеята не е добра.

Гневът ѝ обаче бързо отмина, когато се замисли за днешния успех. Тя стана.

— Да тръгваме.

Изгаси телевизора и започна да приготвя куфара си. Бъд влезе в спалнята да направи същото със своя. Щяха да отидат с кола до Филаделфия, после — със самолет до Сейнт Луис. Дънкан ги беше предупредил да не използват нюйоркските летища. Щяха да се върнат в къщата си сред горите на Мисури и пак да се покрият — чакайки следваща възможност за каузата си.

Джералд Дънкан щеше да се появи скоро. След като вземе парите си, и той щеше да напусне града. Шарлот се питаше дали не могат да го вербуват за каузата. Беше се опитала, но той не прояви интерес. Все пак ѝ каза, че с удоволствие пак ще работи за тях, ако имат други трудни цели и излишни пари.

Някой почука на вратата.

Дънкан идваше точно навреме.

Шарлот се засмя, отиде при вратата и отвори.

— Браво! Мислех…

Изведнъж замлъкна и усмивката ѝ изчезна. В стаята нахълта полицай с черен шлем и камуфлажно облекло, изблъска я встрани. Веднага след него се появи Амелия Сакс с голям пистолет в ръка, лицето ѝ бе червено от гняв, с присвити очи огледа помещението.

В стаята нахлуха още петима-шестима полицаи.

— Полиция! Не мърдай!

— Не! — изпищя Шарлот.

Понечи да побегне, но някой я повали на земята.

В спалнята Бъд Алъртън подскочи от писъка на жена си, виковете и тропането. Затръшна вратата, грабна пистолета си от куфара и зареди.

— Не! — изписка доведената му дъщеря, изпусна книгата и побягна към вратата.

— Млък — злобно изсъска той и я хвана за ръката.

Повали я на леглото и тя изпищя. Удари главата си в стената и това я зашемети. Бъд никога не беше харесвал момичето, поведението му, не харесваше сарказма и неподчинението. Децата трябва да слушат родителите си — особено момичетата — иначе ги чака наказание.

Бъд се ослуша. От хола се чуваше шум като от десетина полицаи. Нямаше време за молитви, но истинските вярващи винаги могат да комуникират със своя Бог.

„Господи и Спасителю наш Исусе Христе, благодаря ти за милостта, с която даряваш нас, истинските вярващи. Моля те, дай ми сила да сложа край на живота си и да се събера по-скоро с теб. И направи така, че да изпратя в ада колкото мога повече от онези, които ти се опълчват.“ В пълнителя имаше петнайсет патрона. Можеше да убие много полицаи, ако запази самообладание и Бог му даде сили да преодолее болката от раните, които щяха да му нанесат. Все пак те бяха по-добре въоръжени. Трябваше му някакво преимущество.

Бъд погледна доведената си дъщеря, която се беше свестила, държеше се за главата и хленчеше. Добави към молитвата си и още нещо — много великодушно, имайки предвид обстоятелствата:

„И когато това дете се качи на небето при Теб, моля Те, прости греховете му. Тя не знае какво върши.“

Стана, приближи се до доведената си дъщеря и я хвана за косата.

— Тук ли е Алъртън? — изкрещя Амелия Сакс на Шарлот и кимна към затворената врата.

Жената не отговори.

— Къде е момичето?

Служителят на рецепцията им беше казал, че Шарлот и Бъд Алъртън са наели апартамента и в момента са там с дъщеря си. Показаха му снимката на Часовникаря и той го позна, каза, че идвал на няколко пъти, но сега не бил там.

— Къде е Алъртън? — повтори Сакс.

Искаше ѝ се да удари жената.

Шарлот мълчеше и я гледаше гневно.

— Банята е празна — докладва един полицай.

— Втората спалня е празна.

— Гардеробът е празен — извика Пуласки, доста смешен с твърде обемистата за него бронирана жилетка и шлема.

Само затворената стая оставаше непроверена. Сакс се приближи до вратата, застана от едната ѝ страна и кимна на другите полицаи да се отдръпнат от линията на стрелба.

— Хей, който си в спалнята, слушай! Аз съм полицай. Отвори вратата!

Никой не отговори.

По радиостанцията докладваха, че улиците са чисти. Алъртън не се беше измъкнал от хотела, макар че можеше да се крие на долните етажи.