Джефри Дивър - Часовникаря

Идеално, помисли си Чарлз. Полицията се беше хванала на сценария с Делфийския механизъм и възможността да е променил показанията на цезиевия часовник.

Той се приближи до предната ваза и се престори, че оправя цветята, като висш началник, натоварен със задачата всичко на церемонията да е изрядно. Когато никой не гледаше, постави детонатора върху експлозива, натисна копчето, за да активира механизма и го покри с малко мъх. Направи същото с вазата в задната част на залата, която щеше да се взриви едновременно чрез радиосигнал, подаден от първия детонатор. Двете бомби щяха да избухнат на практика едновременно.

Хейл се отдалечи от вазата, пак огледа залата и по лицето му се изписа задоволство. Насочи се към асансьора. Излезе от сградата. Отпред вече пристигаха лимузини, мерките за сигурност все повече се затягаха. Той се промъкна през тълпата — хората ръкопляскаха, размахваха знаменца.

Огледа и протестиращите — мърляви младежи, позастарели хипита, интелектуалци. Размахваха плакати и скандираха лозунги, които Хейл не можеше да чуе. Все пак беше ясно, че не са доволни от държавната политика.

„Стойте и гледайте — каза им мислено. — Понякога човек, без да очаква, получава онова, което иска.“

11.42 ч.

Сержант Луси Рихтер влезе в празничната зала, целуна съпруга си и му прошепна, че пак ще се видят след церемонията.

Това сбогуване бе може би малко прибързано и резервирано, но тя не беше тук като съпруга на Боб. Тя бе боец на служба, заобиколен от бойните си другари. Това, което правеше сега, можеше да се сравнява с отговорностите ѝ за доставките на гориво винаги навреме и на мястото, където е необходимо.

Усмихна се и махна на близките си — родителите и леля ѝ — които седяха в единия край на залата. Имаше и репортери — начинът, по който се оглеждаха като снайперисти, търсещи мишени, я изнервяше.

Луси отиде при другите войници, всичките с парадни униформи, на един ред от столове от дясната страна на подиума. Заприказва се с един младеж, военен пилот от Тексас, който се беше върнал в родината за лечение (една от проклетите дистанционно управляеми гранати се ударила в бузата му, след което отхвърчала и избухнала на няколко метра от него). Той нямаше търпение да се върне вкъщи.

— Вкъщи ли? — изненада се тя. — Мислех, че пак си се записал за участие в мисия.

— Да. Имах предвид подразделението ми. Това е моят дом.

Тя кимна и се извърна, огледа залата — американския флаг, снимката на Близнаците, военните знамена и гербове. Офицерите с парадни униформи, накичени с медали и отличия.

През цялото време не спираше да се двоуми. Размишляваше над думите на Кейтрин Данс.

„Каква е моята истина? Дали да се върна в страната на лютивата мъгла? Или да остана тук? Да или не…?“

Страничната врата се отвори и в залата влязоха двама цивилни — от Тайната служба — които неспокойно оглеждаха всички, и шестима души с костюми и униформи, с гърди, окичени с отличителни ленти и медали. Луси позна няколко големи клечки от Вашингтон и Ню Йорк, но най-голямо впечатление ѝ направи присъствието на началници от Пентагона, защото те бяха от нейния свят.

Вътрешният ѝ дебат продължаваше.

Да или не…

„Истината… Кое е истината?“

Когато официалните лица седнаха, един генерал от Ню Джърси каза няколко встъпителни думи и представи стегнат хубав мъж с тъмна униформа. Генерал Роджър Пулин, началник на Генералния щаб, стана и отиде при микрофона.

Кимна на колегата си, който го беше представил, и към присъстващите в залата. Заговори с плътен глас:

— Господин генерал, уважаеми колеги от министерствата на отбраната, държавния департамент и кметството, драги войници и гости… За мен е удоволствие да ви приветствам с добре дошли на днешната церемония в чест на осемнайсет храбри мъже и жени, които са рискували живота си, но пак пожелаха да служат за свободата на страната ни и демократичната кауза в целия свят.

Гостите заръкопляскаха и станаха на крака.

Когато шумът утихна, генерал Пулин продължи речта си. Отначало Луси Рихтер го слушаше, но постепенно загуби интерес. Оглеждаше цивилните в залата — близките на седящите до нея войници. Хора като родителите, съпруга и леля ѝ, роднини и приятели.

След церемонията тези хора щяха да се приберат по домовете си и да продължат да живеят нормално. Щяха да се върнат на работа и постепенно да изграждат бъдещето си — ден след ден, минута след минута.

Понякога тези минути не са нищо особено, понякога от тях зависи животът ти.