Джефри Дивър - Часовникаря

Бяха му платили за простата задача да убие колкото се може повече от тях.

Плещестият, винаги усмихнат Боб караше. Луси Рихтер седеше на седалката до него и се опитваше да си представи церемонията в Управлението по градоустройство.

Първо щяха да стоят на убийствения студ (от миналия четвъртък тя бе изпитала точно петдесет градуса спад в температурата) и да гледат парада с мажоретки и униформени войници. След това щяха да влязат на церемонията.

Луси мълчаливо постави ръка върху мускулестото бедро на съпруга си.

Облегна главата си на рамото му.

Движението беше натоварено, Боб бъбреше непринудено, разказваше за празненството, което родителите му организирали за утре, Луси отговаряше вяло. Тя все повече се тревожеше за Голямото противоречие — за което бе споделила пред Кейтрин Данс. Дали пак да се връща на служба или не?

Била ли е честна към себе си, когато се записваше преди месец, или се самозаблуждаваше?

„Саморазпит…

Имайки предвид нещата, които ми описа Кейтрин: гняв, депресия… Лъжа ли се?“

Опита се да не мисли за това.

Вече наближаваха мястото и видяха протестен митинг на отсрещния тротоар. Хората бяха против намесата на Америка в чужди конфликти. Приятелите и бойните ѝ другари отвъд океана мразеха протестиращите, но — странно — Луси не мислеше като тях. Самият факт, че тези хора протестираха, а не бяха в затвора, осмисляше всичко, което тя правеше.

Стигнаха до поста на пресечката преди Управлението по градоустройство. Двама войници ги спряха и поискаха да видят документите им, погледнаха в багажника им.

Луси се засмя.

— Какво има? — попита съпругът ѝ.

— Виж.

Той погледна. Луси неволно бе свалила ръката си до дясното бедро, където обикновено носеше пистолета си, когато беше на служба.

— Готови за стрелба, а? — пошегува се Боб.

— Навик. При всяка проверка на пропускателните постове.

Засмя се, но не ѝ беше весело.

„Лютивата мъгла…“

Боб кимна към войниците и се усмихна на жена си:

— Мисля, че тук сме горе-долу в безопасност. Поне не като в Багдад или Кабул.

Луси стисна ръката му и продължиха към паркинга за гостите.

Чарлз Хейл не беше лишен от политически пристрастия. Имаше свои разбирания за демокрация, теокрация, комунизъм, фашизъм, но възгледите му бяха на обикновено гражданин, оформени от коментаторските предавания в медиите. Затова, когато Шарлот и Бъд Алъртън го наемаха да накара властите да се „стреснат“ и да преразгледат дълбоко погрешните си планове за американска намеса в делата на „непросветени“ чужди правителства, Хейл едва изтърпя досадното им опяване.

Предизвикателството обаче го заинтригува.

— Говорихме с шестима други, но никой не се наемаше — оплака се Бъд Алъртън. — Почти невъзможно е.

На Чарлз Веспасиан Хейл му хареса как прозвуча. Почти като „неуязвим“.

Шарлот и Бъд — вторият ѝ съпруг — бяха членове на дясна екстремистка групировка, която от години организираше нападения срещу държавни служители, правителствени сгради и институции на ООН. Преди известно време бяха преминали в нелегалност, но наскоро, ядосани от намесата на правителството в световните дела, заедно с други от никому неизвестната им организация бяха решили да направят голям удар. Нападението не само щеше да изпрати важно „послание“, а и да нанесе реални поражения на врага: убийството на висши военни и държавни служители, които изневеряват на принципите на Америка и изпращат нашите момчета и — Бог да ни е на помощ — момичета да гинат на чужда земя заради примитивни, жестоки хора, чужди на християнските идеали.

След като се спазариха за цената, Хейл успя да се измъкне от словоохотливите си клиенти и се хвана на работа. Както винаги първите няколко дни бяха изпълнени с еуфория. Трябваше да набележи пионките си — Денис Бейкър и Винсънт Рейнолдс — и мнимите жертви на Часовникаря, да проучи сградата на Управлението по градоустройство, към която сега се приближаваше.

Тази постройка бе избрана за церемонията не заради функциите на управлението, което нямаше никакво отношение към военните, а защото разполагаше с най-добрата охранителна система в долен Манхатън. Стените бяха от масивни варовикови блокове; ако терорист успееше да проникне през барикадите на улицата и взривеше кола-бомба, експлозията щеше да причини нищожни щети, не както при съвременните стъклени фасади. Сградата бе също така и сред най-ниските административни постройки в района, което я правеше трудна мишена за ракети и самоубийствени атентати със самолет. Имаше малко входове, което улесняваше пропускателния контрол, а залата за награждаването и последващото заседание гледаше към голата стена на съседната сграда, което изключваше опасността от снайперистки обстрел.