Джефри Дивър - Часовникаря

Райм погледна снимките, които Сакс бе направила от коридора на фирмата. Слава Богу, че беше снимала целия етаж. Под името на куриерската агенция пишеше: „Изключителна сигурност — гарантирана доставка на ценни предмети“

Райм чуваше, че около него говорят, но не различаваше думите. Гледаше втренчено снимката и другите улики.

— Достъп — прошепна.

— А? — намръщи се Селито.

— Бяхме заети с мнимите убийства на Часовникаря и престъпната групичка на Бейкър, а не забелязахме какво става около нас.

— Какво? — поинтересува се Сакс.

— Влизане с взлом. Това е същинското му престъпление. За известно време всички кантори на етажа бяха празни. Когато евакуирахте сградата, вратите отключени ли останаха?

— Ами, вероятно — измънка дебелият детектив.

Сакс поклати глава:

— Докато вниманието ни е било насочено към архитектурното ателие, Часовникаря може просто да си е окачил значка и фалшива полицейска карта, да е влязъл в куриерската агенция и да е откраднал пакета.

„Достъп…“

— Доста произволно предположение, Линк — измърмори Селито.

— Нямаме време да го проверяваме. Обадѝ се във фирмата. Да ти кажат какво е имало в пратката, кой я е изпратил и къде е трябвало да се достави. Бързо.

10.32 ч.

Таксито спря пред музея „Метрополитан“ на Пето авеню. Огромната постройка бе украсена за Коледа, накичена с изящни орнаменти във викториански стил, както може да се очаква в Горен Ийстсайд. Сдържана празничност.

Чарлз Веспасиан Хейл слезе от таксито, огледа се в случай — колкото и малка да беше вероятността — че полицията го следи. Би било цяло чудо, ако го подозираха. При все това Хейл не бързаше, огледа минувачите. Не видя нищо обезпокоително.

Наведе се над отворения прозорец на колата и плати — като пипаше парите с ръкавици. Преметна черната брезентова чанта през рамо, качи се в просторното фоайе. Огромното помещение, напомнящо вътрешността на католическа катедрала, ехтеше от гласове, повечето детски — беше пълно с ученици. Навсякъде — елхи, златни гирлянди, играчки и тюл. Отнякъде долитаха звуците на фантазии от Бах на клавесин.

Изискано…

Хейл остави черната чанта на гардероб. Служителят погледна вътре — четирите книги за изкуство — след което я закопча и пожела на Хейл приятел ден. Той взе разписката и — все още с палто и шапка — си купи билет. Кимна и се усмихна на разпоредителите на входа и влезе в самия музей.

— Делфийският механизъм? — Райм говореше с директора на музея „Метрополитан“. — Все още ли е изложен?

— Да, детективе — отвърна объркано директорът. — От две седмици. Участва в международна изложба…

— Добре, добре. Охранява ли се?

— Да, разбира се. Аз…

— Има опасност да се опитат да го откраднат.

— Да го откраднат ли? Сигурен ли сте? Това е световен уникат. Ако някой го открадне, никога няма да може да го продаде.

— Няма намерение да го продава. Иска го за себе си.

Криминалистът обясни: пратката, открадната от куриерската агенция на 32-ра улица била от богат меценат на изкуствата, предназначена за музея „Метрополитан“. Съдържала документи за дарение на антики за мебелната колекция.

„За музея ли?“ Райм си спомни музейните каталози, намерени в църквата. Попита Винсънт Рейнолдс и Халърстейн дали Часовникаря се интересува от музеи. Оказа се, че имал особен интерес към Делфийския механизъм.

— Може да е откраднал пакета, за да вкара незабелязано нещо в музея — обясни Райм на директора. — Може би инструменти или софтуер за дезактивиране на алармената система. Не знам. Не мога да разбера на този етап. Мисля обаче, че трябва да сте бдителни.

— Боже мили… Добре. Какво да правим?

Райм погледна Купър, който кимна. Криминалистът продължи:

— Изпратихме ви по електронната поща снимка. Разпечатайте я и я раздайте на разпоредителите, охраната и служителите на гардероба. Да видим дали някой ще го познае.

— Веднага. Изчакайте за минутка.

— Разбира се.

Скоро директорът пак се обади.

Детектив Райм? — Звучеше задъхан. — Тук е. Преди десет минути е оставил някаква чанта. Служителката на гардероба го разпозна.

— Чантата още ли е там?

— Да. Не си е тръгнал.

Райм кимна на Селито, който извади мобилния си телефон и се обади на Бо Хауман. Отрядът за бързо реагиране вече отиваше към музея.

— Пазачът на механизма въоръжен ли е? — попита Райм.

— Не. Крадецът има ли оръжие?

— Възможно е.

Райм погледна Селито, който попита: