Джефри Дивър - Часовникаря

— Бавно разгръщане? Или инфилтриране?

— Оставил е някаква чанта… — отбеляза криминалистът. — И разбира от часовници. — Попита по микрофона. — Какво има в чантата?

— Чакайте да проверя. — Директорът се обади пак след няколко минути. — Има книги. Книги за изкуство.

— Бомба за отвличане на вниманието? — попита Селито.

— Възможно е. Или само димка, но тогава ще настъпи паника. И в двата случая може да има жертви.

Хауман се обади по радиостанцията:

— Два отряда се приближават към входовете — главния и служебния.

Райм се обърна към Данс:

— Убедена ли си, че е готов да убива?

— Да.

Замисли се за удивителните умения на престъпника да планира. Дали имаше друг смъртоносен план, в случай че се опитат да го арестуват в музея? Райм взе решение:

— Евакуирайте всички.

— Целия музей ли? — изненада се Селито.

— Налага се. Най-важното е да спасим хората. Опразнете гардероба и главното фоайе. След това постепенно всички да се изведат. Хората на Хауман да проверяват всеки, който излезе. Да раздаде снимката на всички от отряда.

Директорът на музея го беше чул:

— Необходимо ли е това?

— Да. Действайте.

— Коледа е. Това е един от най-натоварените дни в годината.

— Още една причина да побързате.

— Добре, но не виждам как някой може да го открадне. Механизмът е зад трисантиметрово бронирано стъкло. Витрината не може да се отвори преди изтичане периода на изложбата следващия вторник.

— Как така? — попита Райм.

— Това е специална витрина.

— Защо не може да се отвори преди вторник?

— Защото има компютъризирана ключалка, която се активира в определен ден. Свързана е сателитно със специален часовник в някакъв държавен институт. Гарантирано е, че никой не може да я разбие. В нея съхраняваме най-ценните си експонати.

Директорът продължи да говори, но Райм престана да го слуша. Нещо го глождеше.

— Онзи палеж — извика. — За който Фред Делрей искаше да му помогнем. Къде каза, че бил?

Сакс се намръщи:

— В Националния институт по стандарти и технологии или нещо такова. Защо?

— Проверѝ го, Мел.

Лаборантът провери в Интернет. След малко обяви:

— НИСТ е новото име на Националната служба по стандартизация и…

— Служба по стандартизация? — прекъсна го Райм. — Там е националният атомен часовник… Това ли е намислил? Компютъризираната ключалка в музея е свързана сателитно с НИСТ. По някакъв начин ще смени времето. Ще убеди часовника, че вече е вторник. Витрината ще се отвори автоматично.

— Възможно ли е да се направи? — попита Данс.

— Не знам. Но ако някой може, това е Часовникаря. Палежът в НИСТ е бил за прикриване на следите. Обзалагам се… — Изведнъж Райм замълча, замисли се за цялостните последствия, ако планът на Часовникаря се изпълни. — О, не…

— Какво?

Райм се замисли за наблюдението на Кейтрин Данс: за Часовникаря човешкият живот не означава нищо.

— Всички часовници в страната се управляват от Националния атомен часовник. Самолети, влакове, отбранителната система, електроцентралите, компютри… всичко. Представяте ли си какво ще стане, ако той промени времето?

В евтин манхатънски хотел на малък, вонящ на мухъл и застояла храна диван седяха мъж и жена на средна възраст. Гледаха телевизия.

Шарлот Алъртън бе ниската и набита жена, която се беше представила за сестра на първата жертва, Теди Адамс. Съпругът ѝ, Бъд Алъртън, се бе представил за адвокат на Джералд Дънкан, като издейства освобождаването му срещу обещание, че ще свидетелства на делото срещу корумпираните полицаи.

Бъд наистина бе адвокат, но от няколко години не практикуваше. Наложи се да си припомни някои неща, за да се представи за партньор от престижната кантора „Рийд и Принс“. Прокурорът се хвана на въдицата и изобщо не се сети да телефонира в кантората, за да провери. Джералд Дънкан правилно бе предположил, че толкова ще иска да го спечели като свидетел в делото за полицейска корупция, че ще повярва на всичко, което му кажат. Освен това кой иска от адвокатите да се легитимират?

Шарлот и Бъд Алъртън бяха почти напълно вглъбени в телевизора, по който предаваха местните новини. Говореха за безопасността на коледните елхи. Дрън, дрън, дрън… За момент Шарлот погледна към спалнята на хотелския апартамент, където хубавата им стройна дъщеря четеше книга. Девойката впери поглед към майка си и доведения си баща с мрачно изражение, което не слизаше от лицето ѝ през последните месеци.