Джефри Дивър - Часовникаря

Заобиколена от двайсетина въоръжени войници и полицаи, сградата бе на практика недостъпна.

Отвън, разбира се.

Никой обаче не беше предвидил, че опасността може да дойде отвътре.

Чарлз Хейл показа на охраната трите си военни документа, два от които бяха специално изготвени за това събитие и изпратени на гостите във вторник. Той мина през детектора за метал и се остави да го претърсят.

Последният войник на пропускателния пост, един ефрейтор, за втори път провери документите му и козирува. Хейл отвърна на поздрава и влезе.

Управлението по градоустройство беше истински лабиринт, но Хейл бързо се ориентира към подземието. Познаваше много добре разположението на етажите, защото четвъртата „жертва“ на Часовникаря бе програмистка в архитектурното ателие, планирало вътрешния дизайн на сградата преди три години. Хейл бе научил този факт от документацията за държавните поръчки, (фирмата имаше офис точно срещу куриерската агенция — в която преди броени часове се беше обадил с оплакване за загубена пратка, предназначена за музея „Метрополитан“ това допълнително затвърждаваше илюзията, че истинската му цел е да открадне Делфийския механизъм.)

Впрочем всичките незаконни прониквания, които бе извършил през тази седмица, бяха важни етапи от плана му. Трябваше да бъде сигурен, че полицията ще е твърде заета в преследването на Часовникаря, този своеобразен подражател на Ханибал Лектър, и няма да се досети, че жертвите му са избрани с конкретна цел.

Беше влязъл в апартамента на втората жертва, военнослужещата Луси Рихтер, за да фотографира, а по-късно — да фалшифицира пропуските за гостите на церемонията (научил бе името ѝ от една статия, отразяваща това събитие). Също така преснима и след това запомни наизуст секретното описание на охранителните мерки за мероприятието.

Мнимото убийство на първата „жертва“, Теди Адамс, също бе извършено с конкретна цел. Той бе оставил трупа в уличката зад същата тази сграда, в която се намираше сега. Когато Шарлот Алъртън — представяща се за изпадналата в истерия сестра на убития — се появи, служителите на охраната я пуснаха да използва тоалетната в подземието, където тя остави малък 22-калибров пистолет със заглушител и два електронни детонатора. Нямаше друг начин да ги вкара в сградата през детекторите за метал и претърсването.

Сега Хейл ги взе и ги прибра в джобовете на униформата си. След това се качи в залата на шестия етаж, подготвена за церемонията. Работници подреждаха сгъваеми столове, поставяха микрофони, разстилаха червен килим. Хейл кимна любезно на двама цивилни, козирува на неколцина по-висши военни и прие поздравите на неколцина войници. Огледа помещението, сякаш бе натоварен с някаква задача по приготовленията, и забеляза две огромни вази с цветя, едната — отпред при подиума, другата — отзад. Те бяха изработени от Джоан Харпър, цветарката, в чието ателие беше проникнал във вторник. От канцеларията на Правителствената агенция по поръчките бе научил за договора ѝ да достави букетите за церемонията.

Проникването в цветарницата беше най-важната част от плана на Часовникаря. Тогава заедно с големия часовник бе внесъл и два буркана с експлозива астролит, помощен от тринитротолуола и нитроглицерина. При първото си проникване в цветарското ателие Хейл проучи кои букети са за церемонията. При следващото си посещение наля астролита във вазите, на чието дъно той щеше да се втвърди, образувайки смъртоносна бомба. Сега в двата прекрасни букета имаше достатъчно взривно вещество, за да унищожи цялата зала.

Атмосферата в лабораторията на Райм бе напрегната.

Всички с изключение на Пуласки, изпълняващ задача навън, гледаха криминалиста, който се взираше в таблицата с уликите, наредени от всичките му страни като войници на почетна стража.

— Мисля, че все още има много неизяснени въпроси — отбеляза Селито. — Не знам дали трябва да рискуваме.

Райм погледна Амелия Сакс:

— Какво мислиш?

Тя стисна устни и процеди:

— Мисля, че нямаме друг избор. Отговорът ми е „да“.

— Ох, леле — измърмори дебелият детектив.

Действай — заповяда му Райм.

Залата се пълнеше с войници и гости. Телефонът на Чарлз Хейл завибрира. Той го извади от джоба си и прочете текстовото съобщение на Шарлот Алъртън:

„Току-що съобщиха: всички самолети се приземяват принудително. Влаковете са спрени. Специален екип от НИСТ проверява часовника. Хванаха се. Слава Богу.“