Джефри Дивър - Часовникаря

„Шейсет секунди…“

Военната дисциплина, разбира се, не ѝ позволяваше да се усмихне, но Луси Рихтер почувства как мускулите на лицето ѝ се отпускат, как напрежението в раменете ѝ изчезва като лютивата мъгла, разсейваща се в горещия пустинен вятър. Гневът, депресията, отричането — всичко, за което говореше Кейтрин Данс — изведнъж изчезнаха.

Тя затвори очи за миг и отново се заслуша в думите на човека, който след президента на Съединените щати бе най-висшият ѝ командир. Вече знаеше, че каквото и да се случи, тя може да вземе само едно решение, което я удовлетворява.

Чарлз Хейл бе в тоалетната на малко кафене недалеч от сградата на Управлението по градоустройство. Изпод ризата си извади тънък найлонов сак. Съблече военната униформа и остана по анцуг. От сака извади спортна шапка и ръкавици, сложи си ги и прибра униформата. Засега остави пистолета на кръста си, под панталона. Изчака тоалетната да остане празна и излезе.

Отдалечи се на три пресечки от Управлението по градоустройство. Оттук виждаше сградата и уличката, където бе оставил първата жертва на Часовникаря. Имаше поглед и към един прозорец на шестия етаж, където се провеждаше церемонията.

Само по дънки и анцуг би трябвало да мръзне, но от вълнение не чувстваше студа. Погледна електронния си часовник, който бе нагласен по взривателите.

Часът беше 12.14.19. Церемонията беше започнала точно в дванайсет. От опит знаеше, че когато залагаш бомба, трябва да оставиш малко време на жертвите да се настанят, закъснелите да дойдат, охраната да се отпусне.

12.14.29

Едно от предимствата точно на тези бомби бе, че във вазите имаше стотици малки стъклени перли. Ако някой оцелееше от ударната вълна, стъкълцата щяха да го наранят сериозно.

12.14.44

Хейл стоеше леко наведен напред, нащрек. Винаги имаше опасност от неочаквани усложнения — охраната да направи проверка за експлозиви в последния момент или пък някой да го забележи на записите от охранителните камери, че влиза за кратко в сградата и пак излиза.

12.14.52

Рискът от провал само правеше победата над скуката още по-сладка. Хейл отново огледа уличката зад сградата на Управлението по градоустройство.

12.14.55

12.14.56

12.14.57

12.14.58

12.14.59

12.15.00…

Прозорецът на заседателната зала безшумно избълва огън и отломки. След половин секунди се чу и взривът.

Около него се чуха възклицания:

— Боже мой. Какво…

Писъци.

— Виж там! Какво е това?

— О, Боже, не!

— Извикайте полиция! Някой…

Около него се събраха минувачи, гледаха с ужас сградата.

— Бомба? Самолет?

Хейл си придаде загрижено изражение, поклати глава. Остана още малко, за да се наслади на успеха си. Експлозията изглеждаше по-силна, отколкото бе очаквал; жертвите щяха да са повече, отколкото Шарлот и Бъд се надяваха да има. Едва ли имаше оцелели.

Той се обърна бавно и тръгна по улицата, влезе в метрото. Излезе на спирката при хотела на Алъртънови, където трябваше да получи остатъка от възнаграждението си.

Чарлз Хейл бе доволен. За пореден път победи скуката и спечели добри пари.

Най-важното обаче бе смайващата елегантност на замисъла му. Планът беше идеален — като прецизно изработен часовник, с усмивка си помисли той.

12.21 ч.

— О, благодаря ти — възкликна Шарлот, обръщайки се към Исус, покровителя на мисията им.

Седеше наведена напред и се взираше в телевизора. Специалният репортаж за евакуацията на музея „Метрополитан“ и спирането на обществения транспорт бе изместен от друга новина — за бомбен атентат в сградата на Управлението по градоустройство. Шарлот стисна ръката на съпруга си. Той се наведе към нея и я целуна. Усмихна се като малко дете.

Телевизионната водеща със сериозен глас (въпреки прозиращото задоволство, че нещастието се е случило точно в нейната смяна) описваше подробностите: в Управлението по градоустройство в долен Манхатън избухнала бомба в момента на официална церемония, на която присъствали много висши военни и правителствени служители. Сред тях били заместник държавният секретар и началникът на Генералния щаб. Показаха кадри от прозорците на заседателната зала, от които излизаше дим. Най-важните подробности — за броя на пострадалите — още не бяха известни, макар че в залата имало най-малко петдесет души.

Някакъв високопоставен празноглавец се изпъчи на екрана; нямаше никаква представа за какво говори, но това не му попречи да направи извода, че ударът е дело на ислямски терористи.