Джефри Дивър - Часовникаря

Настъпи тишина.

Пълна тишина.

Накрая Райм се вгледа в лицето на Дънкан на монитора и каза:

— Обясни.

— Получих представа за основните му реакции, когато описваше плана за арестуването на Бейкър. Знаем, че в общи линии това е истина. Затова, когато нивото на стреса се променя, смятам, че лъже. Видях значителни отклонения от основната линия на поведение, когато разказваше за убийството на приятеля си. Освен това съм почти сигурна, че не се казва Дънкан. И че не живее в Колорадо.

Пак погледна екрана и кимна:

— Хайде пак да го изгледаме. Спри в средата. В момента, когато докосва бузата си.

Купър върна записа.

— Тук. Пуснѝ.

— Не съм наранил никого — говореше арестантът. — Не бих могъл да го направя. Може би малко наруших закона…

Тя поклати глава и се намръщи.

— Какво има? — попита Сакс.

— Очите му… — прошепна Данс. — О, това е проблем.

— Защо?

— Мисля, че това е опасен човек, много опасен. Прекарала съм месеци в изучаване на записи от разпитите на серийния убиец Тед Бънди. Той е бил истински социопат, което означава, че може да лъже, на практика без да се издава с нищо. При Бънди обаче се забелязва лека промяна на погледа всеки път, когато твърди, че не е убил никого. Реагира така, защото убийствата са най-важното нещо в живота му. Не се смущава, че могат да го разкрият, а от това, че трябва да отрече нещо, с което се гордее, което му доставя удоволствие. — Тя кимна към екрана. — Точно както Дънкан направи преди малко.

— Сигурна ли си? — попита Сакс.

— Не сто процента, но трябва да го разпитате още.

Райм трескаво премисляше случилото се през последните няколко дни.

— Каквото и да е намислил, най-добре да го задържим при строг режим, докато изясним какво става.

Понеже бе извършил само леки престъпления, несвързани с насилие, Дънкан лежеше в общия арест на „Сентър Стрийт“. Оттам бе трудно да се измъкне, но не и невъзможно. Райм нареди да го свържат с директора на централния арест.

Представи се и поиска Дънкан да бъде преместен в килия с по-строг режим.

Отначало директорът на ареста не каза нищо. Райм си помисли, че защото не обича да му нареждат цивилни.

„Тази проклета политика…“

Намръщи се и погледна Сакс. Тя имаше право да нареди преместването на затворника. В този момент стана ясна истинската причина за мълчанието на директора. Той измънка:

— Ами, детектив Райм… Той никога не е постъпвал тук. Не сме го приемали.

— Какво?

— Споразумял се е с прокурора. Той освободи Дънкан снощи. Мислех, че знаете.

10.03 ч.

В метрото Чарлз Веспасиан Хейл, човекът, който се представяше за Джералд Дънкан Часовникаря, погледна часовника си (джобния си часовник „Бреге“, към който се бе привързал, макар че вече не беше подходящ за ролята, която смяташе да изиграе).

Всичко вървеше по план. Взел беше метрото от Бруклин, където бе главното му скривалище. Беше възбуден и нетърпелив, но при все това се чувстваше в хармония със себе си.

Разбира се, много малко от онова, което бе казал на Винсънт Рейнолдс за миналото си, беше вярно. Не би могъл да му разкаже повече. Планираше дълга кариера в професията си и знаеше, че малодушният изнасилвал, ще изпее всичко на ченгетата още при първа възможност.

Хейл бе роден в Чикаго, в семейството на учител по латински (оттам идваше и второто му име, на един благороден римски император) и началничката на отдела за дребни предмети в местния супермаркет „Сиърс“. Родителите му никога не говореха много, никога не правеха нищо особено. Всяка вечер след хранене баща му се уединяваше с книгите си, а майка му — с шевната си машина. За общо семейно занимание можеше да се смята гледането на евтини комедии и предсказуеми детективски сериали по телевизията, която им даваше уникална възможност за комуникация — чрез коментарите за предаванията те изразяваха желания и протести, които никога не са имали куража да изрекат директно. Не че предприемаха някакви действия по отношение на тези завоалирани послания.

Тихо…

Момчето израсна като самотник. Бе заченато по погрешка и родителите му се отнасяха към него сдържано, апатично и неуверено, сякаш беше рядък вид растение, което не бяха сигурни кога точно трябва поливат и торят. Досадата и самотата измъчваха Чарлз като отворена рана и той отчаяно си търсеше с какво да се занимава от страх, че мъчителното безвремие в дома му ще го задуши.

По цял ден скиташе навън — обикаляше околността, катереше се по дървета. По някаква причина навън самотата беше по-поносима. Винаги имаше с какво да се разсееш, винаги можеше да намериш нещо ново зад следващия хълм или под някой клон. В училище се записа в кръжока по биология, участваше в скаутски експедиции и винаги първи се наемаше да мине по въжения мост, да скочи в някой вир или да се спусне по въже на курсовете по оцеляване.