Джефри Дивър - Часовникаря

— Е, предразполагаш хората да говорят. Особено след нахлуването на онзи побъркан в дома ми. Може би ще ми дадеш съвет за едно нещо. Била ли си в армията?

— Не, съпругът ми беше.

Луси кимна.

— Продължавай — насърчи я Данс.

— Не знам какво да правя. Днес ще получа отличието, за което ти казах. Има обаче един проблем.

Луси разказа повече за задълженията си в Ирак, за камионите и цистерните с гориво.

Данс отвори барчето и извади две бутилки „Будвайзер“ за по шест долара. Вдигна въпросително вежди.

— Да, благодаря.

Тя ги отвори и подаде едната на гостенката си. Когато ръцете са ти заети с нещо, умът ти се освобождава да слушаш, а гласът ти — да говориш.

— Така, във взвода имаше един ефрейтор, Пит. Запасняк от Южна Дакота. Странен тип. Наистина странен. В родината бил треньор по футбол и работел в строителството. Много ми помагаше. Преди около месец двамата трябваше да прегледаме няколко повредени камиона. Някои щяхме да изпратим във форт Хууд за поправка, други да поправим сами, имаше и неспасяеми. Бях в кабинета, а той — в стола. Трябваше да го взема в един часа и да отидем в работилницата. Отидох с бронетранспортьор. Почти бях стигнала до стола. Пит ме чакаше. В този момент избухна СВУ. Това е бомба.

Данс, разбира се, знаеше какво е.

— Бях на десетина метра от него, когато се взриви. Пит ми махаше, изведнъж блесна светлина и всичко се промени. Сякаш само за едно мигване се озоваваш на съвсем друго място. — Луси погледна през прозореца. — Фасадата на стола се срина, имаше палми… те просто изчезнаха. Няколко войници и цивилни… Преди миг бяха там, а вече ги нямаше.

Говореше невероятно спокойно. Данс познаваше този тон; често го чуваше от свидетели, които са загубили близки хора при престъпление. Това бяха най-трудните ѝ разпити.

— Тялото на Пит бе обезобразено. Не мога да ти го опиша. — Луси се задави. — Целият бе в кръв, обгорял, натрошен… Много пъти съм виждала такива неща. Но това беше ужасно.

Тя отпи глътка бира и прегърна бутилката като бебе или кукла.

Данс не направи опит да я утеши. Нямаше смисъл. Кимна ѝ да продължава. Луси си пое дълбоко въздух. Преплете пръстите на ръцете си. Този обичаен жест в практиката на Данс означаваше желание да се пребориш с напрежението, произтичащо от чувство за вина, мъка или срам.

— Проблемът е там, че… бях закъсняла. Забавих се в кабинета. Погледнах часовника. Беше дванайсет и петдесет и пет, но ми беше останала половин чаша кока-кола. Мислех да я хвърля — за да стигна до стола ми трябваха точно пет минути — но исках да си я допия. Да седна и да си я довърша. Затова закъснях за срещата. Ако бях отишла навреме, той нямаше да загине. Щях да го взема и да сме се отдалечили на двеста-триста метра, когато бомбата избухна.

— Ти пострада ли?

— Малко. — Луси вдигна ръкава си и показа голям груб белег. — Нищо сериозно. — Втренчи се в белега и отпи глътка бира; вдигна очи. — Дори с една минута по-малко да се бях забавила, той щеше да е в бронетранспортьора и може би нямаше да загине. Шейсет секунди… Това можеше да спаси живота му. И всичко заради една кока-кола. Исках да си допия проклетата кока-кола. — Тя се изсмя мрачно. — И после кой се опитва да ме убие? Някой, който си е избрал прякора Часовникаря, оставя голям часовник в банята ми. В продължение на месеци единственото, за което си мисля, е как съдбата, как една обикновена минута по един или друг начин слага границата между живот и смърт. А сега този побъркан ми го хвърля в лицето като ръкавица.

Тази жена бе войник, смъртта на другаря ѝ наистина бе трагична, но явно я тревожеше и още нещо.

— Какво още? Има още нещо, нали?

Луси се изсмя тихо:

— Това е проблемът. Трябваше да се върна следващия месец. Но се почувствах толкова виновна за Пит, че казах на командира си да ме запише за тази смяна.

Данс кимна.

— Затова ме награждават. Не защото съм пострадала. Ние всеки ден получаваме рани. Армията трудно набира нови войници. Използват такива като мен, които доброволно се връщат там, като пример за другите. На нас, видиш ли, толкова ни е харесало там, че нямаме търпение пак да отидем. Нещо в този дух.

— Да не би да размисли?

Луси кимна:

— Ще се побъркам. Не мога да спя. Не мога да се любя със съпруга си, не мога да правя нищо… Самотна съм, страх ме е. Но зная също, че там правим нещо много важно, правим добро за много хора. Не мога да реша. Просто не мога.

— Какво ще стане, ако им кажеш, че си променила решението си?