Джефри Дивър - Часовникаря

Сега не искаше да мисли за това.

Със Сакс час по-скоро трябваше да приключат случая.

Един куриер донесе материалите по убийството на приятеля на Дънкан, замислено и извършено от Бейкър. Разследването все още беше отворено — за убийство няма давност — но за тази година нямаше нищо ново. В този стар случай Райм се надяваше да намери следи, водещи към други виновници от участък 118.

Той отвори на компютъра архива на „Ню Йорк Таймс“ и прочете краткото съобщение за убития, Андрю Кълбърт. Споменаваше се само, че бизнесменът от Дълът бил убит при опит за грабеж в централен Манхатън. Нямало заподозрени. Журналистите не се бяха помъчили да разследват повече.

Райм накара Том да монтира доклада от разследването на автоматичната му рамка за четене, и го прегледа. Както при повечето неясни случаи, бележките бяха направени с няколко различни почерка, понеже отговорността е била предавана — обикновено при намаляващо желание за работа — от един на друг детектив. Според доклада от огледа следите били малко, нямало отпечатъци от пръсти или обувки, не били намерени гилзи (смъртта бе причинена от два куршума в главата, обикновени 38-калиброви, което означаваше, че оръжието е било револвер).

— При теб ли е списъкът с уликите? — обърна се той към Сакс.

— Чакай да видя. Да, ето. — Тя вдигна листа. — Ще ти го прочета.

Райм затвори очи, за да си представи по-добре предметите.

— Портфейл — зачете Сакс, — ключ от хотелска стая от „Сейнт Реджис“, ключе от барче за алкохол, химикалка, две слухови апаратчета, клетъчен телефон, миникомпютърче, бележник, пакет дъвки, малък тефтер с думите „тоалетна“ и въпросителен знак върху най-горния лист. На втория лист пишело „шардоне“. Това е. Водещ разследването — детектив Джон Репети.

Райм се беше разсеял, изведнъж се сепна:

— Какво?

— Рапети — той е водил разследването. Искаш ли да му се обадя?

— Не, искам да направиш нещо друго.

„Като обсебен от зъл дух…“

Кейтрин Данс слушаше стар запис на блусаря Лемън Джеферсън на миникомпютърчето си — „Виж, гробът ми ме чака чист“ — и гледаше куфара си, който упорито отказваше да побере всичките ѝ вещи.

„Какво толкова съм купила? — мислеше си тя. — Само два чифта обувки, няколко коледни подаръка… е, добре, де, три чифта обувки, но едните са с високи токчета. Те не се броят. Пуловер. Да, сигурно пуловерът пречи.“

Тя го извади. Пак опита. Куфарът аха да се затвори, но не му достигнаха няколко сантиметра.

„Като обсебен…“

Тя се отказа да изглежда елегантно. Намери найлонова чанта от обслужването на стаите и напъха в нея дънките си, костюмчето, ролките за къдрене и проклетия обемист пуловер. Отново се опита да затвори куфара.

Щрак.

Нямаше нужда от магия.

Телефонът в хотелската стая иззвъня и от рецепцията ѝ съобщиха, че имала гостенка.

Точно навреме.

— Да се качи.

След няколко минути в стаята влезе мнимата четвърта жертва на Часовникаря, сержант Луси Рихтер. Настани се на малкия диван.

— Нещо за пиене?

— Не, благодаря. Няма да се задържам.

Данс кимна към малкия хладилник:

— Тия минибарчета са дело на дявола. Шоколадчета и чипс. Те са ми слабост. Е, всичко, което става за ядене, ми е слабост. И на всичкото отгоре е скъпо.

Луси, която явно не се интересуваше от калориите в храната, се засмя.

— Чух, че са го заловили — добави след малко. — Полицаят, който пази апартамента ми, ми каза. Но не спомена подробности.

Агентката ѝ разказа, че Джералд Дънкан всъщност не е никакъв убиец, а просто е искал да разобличи корумпирани полицаи.

Луси изненадано поклати глава. Огледа малката стая. Направи няколко безсмислени забележки за картините на стената и гледката от прозореца. Основното, което се виждаше, бяха мръсни стени, сняг и отдушници.

— Дойдох само да благодаря.

„Нима? — помисли си Данс. — Не мисля така.“

— Няма за какво да ми благодариш. Просто си вършехме работата.

Забеляза, че Луси седи с ръце отстрани на тялото, спокойно, облегната назад, с отпуснати рамене, не присвити. Явно бе решила да ѝ сподели нещо.

Данс изчака събеседничката ѝ да заговори.

— Психолог ли си?

— Не. Само полицай.

При разпитите, които водеше, не беше необичайно свидетелите и заподозрените да разказват за свои недостатъци, омразни роднини, братя и сестри, от които ревнуват, изневеряващи съпрузи, неща, които ги ядосват или радват, за плановете и очакванията си… Не, тя не беше психолог. Но бе полицай, майка и специалист по кинесика — трите изискваха еднакво умение да изслушва.