Джефри Дивър - Часовникаря

— В Мериленд или в Ню Йорк? — поинтересува се Сакс.

— Не знам. Възможно е. Колкото до другите полицаи от участъка, останах с впечатлението, че са осем или девет. Опитах се да узная кои са, но успях да подмамя само Бейкър.

До жълтата лента, ограждаща местопрестъплението, спря лъскава черна кола. От нея слезе строен пооплешивял мъж и се приближи. Това бе един от старшите районни прокурори. Райм бе свидетелствал на няколко дела, на които той беше обвинител. Криминалистът кимна в знак на съгласие и Селито разказа как са се развили нещата.

Прокурорът внимателно изслуша странния разказ. Повечето престъпници, които бе изпращал зад решетките, бяха глупаци от типа на Тони Сопрано или дори още по-глупави наркомани или бандити. Явно му бе забавно да чуе за деянията на толкова хитър престъпник — който в крайна сметка не беше извършил нищо чак толкова противозаконно. Пък и разкриването на корупция в полицията като че ли му беше доста по-интересно от залавянето на серийни убийци.

— Това разследване не трябва ли да се води от вътрешния отдел?

— Не — отвърна Сакс. — Аз го водя.

— Кой даде разрешение?

— Флеърти.

— Инспектор Мерилин Флеърти?

— Същата.

Той кимна, започна да задава въпроси и да си води записки. След пет минути спря и се намръщи:

— Добре, имаме влизане с взлом, влизане в частен имот… но няма грабеж.

Грабеж беше влизане с взлом с предумисъл за извършване на престъпление — кражба или убийство. Дънкан не смяташе да прави подобно нещо.

Прокурорът добави:

— Кражба на тленни останки…

— Вземане на заем. Не съм възнамерявал да запазя трупа за себе си — уточни Дънкан.

— Хъм, нека съдията да реши. Извършили сте обаче възпрепятстване на правосъдието и намеса в работата на полицията…

Дънкан се намръщи:

— Всъщност, след като не е имало убийства, работата на полицията е била безсмислена, следователно намесата в нея не е причинила вреда.

Райм се изкиска.

Прокурорът обаче се престори, че не е чул коментара.

— Притежание на огнестрелно оръжие…

— Цевта е запушена — контрира Дънкан. — Неизползваемо е.

— Ами крадените превозни средства? Откъде са дошли?

Дънкан обясни как Бейкър ги е взел от полицейския паркинг в Куинс. Кимна към купчината с личните си вещи, сред които имаше и ключове от кола:

— Буикът е малко по-нататък по улицата. На Трийсет и първа. Бейкър го е откраднал от същото място, като джипа.

— Как вземахте колите? Има ли други замесени?

— Отивахме заедно. Вземахме ги от паркинга на един ресторант. Бейкър имаше познати, които му ги оставяха там.

— Имена?

— Не знам.

— Кой ресторант?

— Някакво гръцко заведение. Не си спомням името. Стига се по Четиристотин деветдесет и пето шосе. Не си спомням изхода, но се намира отляво, десетина минути след изхода на тунела „Мидтаун“.

— На север — отбеляза Селито. — Ще изпратим хора да проверят. Може би Бейкър е въртял търговия и с конфискувани автомобили.

Прокурорът поклати глава:

— Надявам се, че разбирате последствията от това, което сте извършили. Не само престъпленията. Ще бъдете глобен за отклоняване на коли и личен състав. Става дума за десетки, стотици хиляди долара.

Дънкан кимна:

— Няма проблем. Преди да започна, проверих закона и препоръчителните наказания. Реших, че си струва да рискувам да полежа в затвора, ако ще разоблича Бейкър. Не бих го направил обаче, ако имаше опасност да пострадат невинни хора.

— Все пак сте изложили хора на риск — измърмори Селито. — Пуласки бе нападнат в покрития паркинг, където бяхте оставили джипа. Можеха да го убият.

Дънкан се засмя:

— Не, не разбирате, аз го спасих. Когато оставихме джипа и побягнахме, видях онзи бездомник. Не ми хареса. Държеше сопа или щанга от кола. След като с Винсънт се разделихме, аз се върнах, за да се уверя, че няма да нарани никого. Когато тръгна към вас… — Дънкан погледна Пуласки — … намерих един захвърлен тас от джанта и го ударих в стената, за да се обърнете и да го видите.

Новобранецът кимна:

— Да, така стана. Помислих си, че бездомникът се е препънал или е ритнал нещо. Каквато и да е причината, бях готов да го посрещна. Наистина наблизо имаше тас от джанта.

— Колкото до Винсънт — продължи Дънкан, — стараех се да не го допускам до жените, за да не ги нападне. Аз го издадох. Обадих се в полицията да сигнализирам за него. Мога да го докажа.

Даде подробности кога и къде е бил заловен изнасилвачът, което доказваше твърдението му.