Джефри Дивър - Часовникаря

Шофьорската книжка потвърждаваше самоличността му.

— Бога ми — възкликна Селито, — как го забеляза?

Заключението на Райм за самоличността на човека от уличката не беше чак толкова гениално, колкото изглеждаше. Още преди да го забележи, се бе досетил, че Часовникаря не е избягал от местопрестъплението.

Пуласки обяви:

— Ето го. Съдебният лекар.

Райм наклони главата си към телефона, който новобранецът поднесе към ухото му, и заговори с лекаря. Патоанатомът му каза някои интересни неща. Райм му благодари и кимна; Пуласки затвори телефона. Криминалистът се приближи с инвалидната количка до Дънкан.

— Вие сте Линкълн Райм — отбеляза арестуваният, сякаш се чувстваше поласкан от тази среща.

— Да. А вие сте така нареченият Часовникар.

Престъпникът се засмя многозначително.

Райм го огледа от глава до пети. Изглеждаше уморен, но излъчваше спокойствие, дори задоволство.

Райм се усмихна — голяма рядкост — и попита:

— Добре. Кой беше онзи човек? Жертвата в тясната уличка. Можем да проверим в обществените регистри, но ще е чиста загуба на време, нали?

Дънкан го изгледа изненадано:

— И това ли се досетихте?

— Какво за Адамс? — попита Селито, който осъзна, че точно за него става дума. — Какво става тук, Линк?

— Питам заподозрения за човека, когато намерихме вчера сутринта с премазано гърло. Интересува ме кой е и как е умрял.

— Този мръсник го е убил — изсъска Селито.

— Не, не го е убил. Току-що говорих със съдебния лекар. Не е готов с окончателния си доклад, но ми каза първоначалните си наблюдения. Жертвата е умряла между пет и шест часа в понеделник, не в единайсет. Смъртта е причинена от тежки вътрешни наранявания като от автомобилна катастрофа или падане от високо. Гърлото му е било премазано след това. На сутринта трупът е бил замръзнал, затова лекарите не можаха да определят точния час на настъпване на смъртта. — Райм вдигна вежди. — Е, господин Дънкан. Кой и кога?

— Казва се Джеймс Пикъринг. Загинал при катастрофа в Уестчестър.

— Продължавайте. И не забравяйте, че има много неща да обяснявате.

— Чух за това по полицейската честота. Линейката закара трупа в моргата на окръжната болница в Йонкърс. Откраднах го оттам.

— Обадѝ се в болницата — нареди Райм на Сакс.

Тя телефонира. След кратък разговор обяви:

— Трийсет и една годишен мъж, катастрофирал на „Бронкс Ривър Паркуей“ около шест часа в понеделник. Занесъл на заледен участък. Загинал моментално от вътрешни травми. Име — Джеймс Пикъринг. Трупът е бил закаран в болницата, но изчезнал. Помислили си, че по погрешка е бил откаран в друга морга, но не могли да го открият. Роднините му не са особено радостни от това, както може да се очаква.

— Съжалявам за това — измърмори Дънкан с изражение на искрено разкаяние. — Но нямах друг избор. Всичките му лични вещи са у мен, ще ги върна. Готов съм да покрия погребалните разходи.

— Ами документите и вещите, които намерихме в дрехите на трупа? — попита Сакс.

— Фалшиви са. Няма да издържат по-внимателна проверка, но трябваше да ви заблудя само за няколко дни.

— Откраднали сте трупа, закарали сте го в уличката и сте поставили релсата на врата му, за да изглежда, сякаш е умрял бавно.

Дънкан кимна.

— След това сте оставили часовника и бележката.

— Да.

Селито се намеси:

— Ами кеят, на Двайсет и трета улица? Какво ще кажете за тамошната жертва?

Райм погледна Дънкан:

— Кръвта ви АВ положителна ли е?

Дънкан се засмя:

— Добър сте.

— На кея не е бил убит никой, Лон. Било е неговата кръв. — Райм пак се обърна към арестанта: — Оставили сте бележката и часовника на кея и сте пролели своя кръв. Също и на якето, което сте хвърлили в реката. Следите от нокти също са от вас. Как си източихте кръв? Сам ли?

— Не, в една болница в Ню Джърси. Казах, че искам да си събера в резерва, защото трябва да ме оперират.

— Ето откъде са се взели антикоагулантите.

За съхранение в кръвта обикновено се добавят противосъсирващи вещества.

Дънкан кимна:

— Чудех се дали ще забележите.

— Ами парченцето от нокът?

Дънкан показа безименния си пръст. Част от нокътя му липсваше. Беше го отчупил сам. Той добави:

— Винсънт ви е разказал за един младеж, когото уж съм убил при църквата. Кръвта върху ножа и по един вестник, който хвърлих в близката кофа — ако още е там — също е моя.

— Как стана? — попита Райм.

— Беше непредвидено. Винсънт мислеше, че момчето е видяло ножа му. Затова трябваше да симулирам, че съм го убил. Иначе Винсънт можеше да ме заподозре. Последвах младежа зад ъгъла, скрих се в един вход, порязах се и размазах от кръвта си по ножа. — Той показа една прясна рана на ръката си. — Можете да я изследвате.