Ли Чайлд - Точно в полунощ

Стакли бе от хората, които вярваха, че всяка информация трябва да получи незабавно приложение. Това според него бе основното правило в съвременния бизнес. Ако не правило номер едно, то поне номер две след строгия контрол върху разходите. Различните списания се разминаваха по този въпрос. Затова Стакли залагаше на сигурно, като следваше неотклонно и двете правила. Всяка сутрин, още преди да е станал от леглото в пикапа, той изчиташе получените през нощта есемеси и прослушваше гласовите съобщения. Затова още в самото начало на деня знаеше, че едрият тип трябва да изчезне от картинката. Стакли посвети първите си разговори на решаването на този проблем. Беше убеден, че делегирането на права и задължения е друга отличителна черта на успешния мениджър. Може би това беше правило номер едно в съвременния бизнес. Или номер две. Или три. Нямаше значение. Но със сигурност бе в първата десетка.

Стакли бе подготвил стратегията си още преди да стигне до Мюл Кросинг. Когато подмина мястото, където бе живял предшественикът му Били, вече бе решил и каква примамка да използва. А когато подмина мястото, където бе живял някой си Портърфилд, вече бе решил къде точно да я заложи.

Измина много километри, преди да свърне по предпоследната отбивка, която — както знаеше от предишния ден — завършваше с бавен шесткилометров преход по камъни и корени. Това не се отразяваше добре на пикапа му. Но Стакли бе убеден, че продуктивността зависи от максималното използване на всички налични активи. Това беше правило номер едно в новата му среда.

Ричър чу вратата да се отваря зад гърба му, обърна се и видя Макензи да излиза от къщата. Зад нея стоеше дребничка фигура, чиито очертания се губеха в сенките. Проблесна сребрист цвят. Макензи затвори вратата и тръгна по пътеката. Хвърли един поглед към каубоите, които продължаваха да чакат до края на просеката. Насочи се право към Брамал, а Ричър я последва. Избра си един голям камък и седна на него. Ричър си избра друг, на около два метра от нея. Брамал се бе настанил на скалата, на която бе седнал и предишния ден. Приличаха на трима корабокрушенци, изхвърлени на каменист бряг, които обсъждат какво да правят оттук нататък. Безкрайната равнина под тях наподобяваше океан.

— Мисля, че имаме напредък — започна Макензи. — По-голям, отколкото очаквах на толкова ранен етап. И то при положение, че тя отстоява позициите си много категорично. Понякога дори си мисля, че се съгласява твърде лесно с едно или друго мое предложение. Може би защото става въпрос за бъдещето. Знае, че днес нищо няма да се промени. Сякаш не гледа по-далече от настоящето. Но утрешният ден също се превръща в днешен. Тя трябва да погледне сериозно на тези неща. Трябва да разбере, че ще дойде ден, в който ще трябва да я преместя.

— Кога ще стане това? — попита Брамал.

— Най-важното условие са новото жилище и подходящите лекари. Можем да се захванем незабавно с търсене още докато сме тук. Или от утре, ако желаем. Между другото, реших да се преместя тук. Мисля, че всички трябва да го направим. Има достатъчно празни къщи. Абсурдно е да пътуваме всеки ден до хотела и обратно.

— Да се нанесем тук? — попита Брамал.

— По-ефективно е, не смятате ли? Ако съм близо през цялото време, ще мога да се грижа за нея повече. И нещата да се получат по-скоро.

— Не знаем кой е собственикът на имота — каза Брамал.

— Някой, който не е идвал от три години. Едва ли ще се появи точно сега. А и ние няма да стоим прекалено дълго.

— Колко време смятате да останем? — поинтересува се Брамал.

— Зависи изцяло от жилището и лекарите.

— В най-добрия случай?

— Месец, предполагам. Най-много два.

Откъм просеката долетя вой на автомобилен двигател и буксуване на гуми. Каубоите се изправиха. Ричър видя сред дърветата да се показва очукан стар пикап. Върху каросерията имаше пластмасова надстройка. Беше го виждал и преди. На черния път. Когато се разминаха, зад волана му седеше мъж на около четирийсет, който гледаше право пред себе си и не им обърна никакво внимание.

Макензи извърна глава.

— Това трябва да е Стакли — каза тя. — Роуз се надяваше да се отбие днес.

Стакли видя каубоите да отстъпват крачка назад. Беше ги срещнал предишния ден. Бяха същите. Те хем се отдръпнаха, за да му направят път, хем образуваха нещо като група посрещачи. Или като почетна стража. Дълбоко в себе си Стакли изпитваше удоволствие от пласирането на дрога. Клиентите бяха изпълнени с благодарност. За разлика от други професии, които бе упражнявал, тази му беше приятна.