Ли Чайлд - Точно в полунощ

— Душ — каза тя.

Ричър разкопча сребристия ѝ суичър и тя го съблече. Той издърпа тениската ѝ през главата и разкопча сутиена ѝ.

Тялото ѝ се оказа същото, каквото си бе представял тялото на сестра ѝ — стегнато, гъвкаво, хладно на допир, с изключение на вдлъбнатината на гърба ѝ, която бе леко влажна.

Сандерсън отлепи фолиото. То се плъзна по кожата ѝ. И разкри рани с най-различна форма. Най-вероятно само входни рани без изходни отверстия. Зашити, както ги шият във военнополевите болници. Но зачервени от инфекция.

Прекараха двайсет минути в банята. И четири часа в леглото. През по-голямата част от тях спаха. Но не през цялото време.

Отначало Ричър бе предпазлив. Не заради лицето ѝ, а заради тялото ѝ. Тя бе толкова дребничка. Опасяваше се да не я нарани. Но после си каза: По дяволите, тази жена е оцеляла в армията! Това не може да бъде по-лошо от армията. Тогава двамата се настроиха на една вълна, влязоха в един ритъм. Не беше по-добре от фентанил. Ричър бе уверен в това. Но беше по-добре от аспирин. Можеше да се закълне.

Малко преди седем сутринта Ричър носеше кафе в стаята си, когато Брамал го пресрещна в коридора с телефон в ръка. Отново го търсеха от кабинета на началника на „Уест Пойнт“. Преди това обаче Брамал каза:

— Разговарях със специален агент Ноубъл. Агенцията за борба с наркотиците е изпратила екип да поеме случая. Трябва да изчезнем час по-скоро.

— Устройва ме — отвърна Ричър.

Взе телефона.

— Господин генерал — каза той.

— Майоре — отвърна началникът.

— Изтегляме се. Мисията е успешна. Попълнихме запасите и се каним да продължим.

— Трябва ли да знам подробности?

— Вероятно не — каза Ричър.

— Научихме повече за кръстоносния поход на Портърфилд. Зад всичко стои полковник на име Бейтман. Той е осуетил разследването. Но от военното разузнаване не го харесвали. Затова оставили копието от доклада на Портърфилд в дома му цял месец. Надявали се шерифът да го намери. Външният натиск щял да ги принуди да вземат мерки. Шерифът обаче не налапал стръвта. Затова се наложило впоследствие да си вземат доклада обратно. Но в крайна сметка пипнали Бейтман, макар и за нещо съвсем друго. Получил си е заслуженото.

— Благодаря, господин генерал.

— И аз ти благодаря, майоре.

Ричър излезе навън, за да върне телефона на Брамал. Бившият агент се въртеше около тойотата, подреждаше багажа, за да освободи място за пътниците. Макензи му помагаше.

— Всичко е наред — каза Ричър.

После се върна в стаята си.

Сандерсън бе поставила ново парче фолио върху лицето си. Качулката ѝ бе нахлупена ниско, връзките бяха здраво стегнати.

— Началникът ми каза, че Бейтман си е получил заслуженото. И той, и Скорпио.

— Това носи ли ти удовлетворение?

— Малко — отвърна Ричър.

— И на мен.

— Аз няма да продължа с вас.

— Досетих се.

— Трябва да се подложиш на интравенозно лечение.

— Ще го направя.

— Желая ти късмет.

— И на теб.

Не се целунаха, защото фолиото беше ново. Излязоха навън и Сандерсън се качи в колата. Ричър се сбогува с Брамал и Макензи и проследи колата им с поглед.

Закрачи към бензиностанцията. Откри друг бездомник, който въртеше борса за стопаджии. Само срещу един долар. Като в Сиукс Фолс. Може би това бе популярен бизнес в Южна Дакота.

Тук вариантите бяха само три. Можеше да продължи на юг по щатското шосе, на изток по магистралата за Чикаго или на запад по магистралата за Сиатъл.

Ричър плати един долар и избра южния вариант. Десет минути по-късно се качи в пикапа на един дърводелец, който пътуваше към Канзас, за да ремонтира къщи, пострадали от поредното торнадо.