Ли Чайлд: Точно в полунощ

— Колко взехме? — попита тя.

Най-важният въпрос за нея.

— Ще ти стигнат за повече от две седмици — отвърна Ричър. — Гарантирано. А сега ми дължиш онази история.

— Аз свърших най-трудната работа.

— Няма значение. Обеща да ми я разкажеш, ако спечелим тази вечер. Без значение кой какво е свършил.

— Когато я видях… — започна тя. — Когато видях стоката за две седмици…

— За доста повече от две седмици.

— Искаше ми се да се заровя в нея, да се къпя в нея…

— Ще имаш тази възможност. Справи се много добре.

— Благодаря.

— Как се чувстваш?

— Видя ли как онези мъже гледаха сестра ми?

— Да — отвърна Ричър.

— А видя ли как гледаха мен?

— Да — призна Ричър. — Видях.

— Ето така се чувствам.

Отбиха отново и навлязоха в зоната за почивка. Подминаха бензиностанцията, заведенията за бързо хранене, сградите на Пътното управление и Пътната полиция. Спряха чак зад мотела. Който, както бе установил Брамал, криеше две големи предимства. Първо, имаше самостоятелен паркинг отзад, където тойотата да е скрита от погледите на преминаващите. И второ, намираше се толкова близо до местопрестъплението, че на никого нямаше да му хрумне да ги потърси тук. Та това беше Южна Дакота. Щат, който предлагаше необятни пространства. Инстинктивно щяха да ги търсят в периферията на радиуса, разширявайки го със стотина километра всеки час. Никой нямаше да ги потърси толкова близо.

Сандерсън спря зад мотела, където тойотата ги очакваше. Брамал и Макензи стояха до отворената задна врата. Бяха пренаредили кашоните.

Гледката бе повече от зрелищна. Десетки и десетки кашони и кутии. Подредени в куб с височина един метър, ширина един метър и дълбочина един метър. Върху кашоните имаше етикети с лого и името на медикамента. В някои имаше по десет бройки, в други по двайсет, петдесет, сто. В един кашон имаше двайсет кутии от по двайсет пластира. Четиристотин.

— Много повече от две седмици — обяви Сандерсън.

Пресегна се и взе една кутия. Отвори я и извади стек пластири с размерите на тесте за карти. Двайсет опаковки. Прибра ги в джоба си. Най-богатата жена на света. Новият златен стандарт за благоденствие. Наркоманка с повече от една доза.

Сандерсън се обърна към Ричър.

— Сега вече ще ти разкажа онази история.

— По-късно — каза той. — Първо трябва да посетя Артър Скорпио.

— Идвам с теб — заяви Сандерсън. — Скорпио играе важна роля в моята история.

Макензи извади от чантата си телефона, който бяха взели от пазача на гаража. Намериха куп стари съобщения, някои отпреди три дни. Последното от тях уведомяваше Скорпио, че всичко е готово за тази вечер, включително новият Били . Съобщенията от тази вечер не звучаха толкова оптимистично. Всичките бяха оставени от Скорпио. От дванайсет и петнайсет нататък те ставаха все по-чести и настойчиви. Какво става? Обади ми се веднага!

— Кажете му, че микробусът е закъснял. Кажете му, че шофьорът ще мине през пералнята и лично ще му обясни какво се е случило. Напишете съобщението така, че Скорпио да не заподозре нищо.

С тази задача се зае Макензи. Тя очевидно боравеше най-добре с телефона.

Сандерсън размени своя ругър, в който бе останал само един патрон, за пистолета на Брамал, в който имаше цели три. После се качи в доджа с Ричър и двамата потеглиха към Рапид Сити.

Инспектор Глория Накамура се бе скрила между дърветата, откъдето видя всичко. Досети се, че тойотата е паркирана там по същата причина, поради която всички хора паркират на определено място — за да не удължават излишно разстоянието, което трябва да изминат пеша. Очевидно пътниците от тойотата не се бяха запътили към тоалетните, а в противоположната посока — към дърветата. Но там нямаше нищо освен някакъв хангар на службата за поддръжка на пътищата. Кой би отишъл в тази посока? Изглеждаше толкова нелогично.

Затова Накамура реши да провери. Навлезе едва на три метра в гората и ето че видя Голямата стъпка. Видя Терънс Брамал от Чикаго. Частния детектив. Онзи, който се бе настанил на нейната маса в кафенето, при това два пъти. Видя красива жена. Видя и втора жена с обезобразено лице. Веднага се досети, че пръстенът е неин. Просто го почувства. Онзи с черния камък и надписа Уест Пойнт 2005 .

Видя Брамал и красивата жена да се връщат между дърветата. Минаха на не повече от шест метра от нея, но не я забелязаха. През следващия един час не се случи абсолютно нищо. После започнаха да се появяват разни коли, а накрая пристигна и белият микробус. С номера от Ню Джърси. Движеше се бързо, точно както бе предвидила Накамура. Летеше с бясна скорост, макар че според графика той изобщо не се намираше тук.