Ли Чайлд: Точно в полунощ

— Пералнята на бъдещето. Тук прилича на централата на „Ай Би Ем“. Системата ти обаче рухна. Защо не провериш джипиеса? Микробусът ти е зарязан в един хангар за снегорини. Ричър взе ключа. И всичко останало.

Скорпио не каза нищо. Накамура прибра значката и извади белезниците си.

И тогава всичко отиде по дяволите. В стаята влезе мъж, понесъл две чаши кафе, които бе купил отсреща. Черно сако, черен пуловер, черен панталон, черни обувки. Висок над метър и осемдесет. С охлузен врат. Накамура го беше виждала и преди. Скорпио я удари по тила, тя се просна на пода и изтърва пистолета. Главата ѝ се замая, усети как я влачат и когато се съвзе, видя, че седи на земята, окована за крака на една маса. Със собствените ѝ белезници. Полата ѝ се бе вдигнала нагоре. Оправи я със свободната си ръка. Чантата ѝ бе изчезнала. Чантата, в която бе телефонът ѝ.

— Какво означава „всичко останало“? — попита Скорпио.

— Абсолютно всичко — отвърна Накамура.

— Искаш ли да проверя? — попита мъжът в черно.

— Ще отидем заедно — отвърна Скорпио.

Погледна първо задната врата, после вътрешната и накрая Накамура.

— Докарай колата отпред — нареди той. — Ще изляза оттам. А нея ще оставим тук.

Мъжът в черно излезе. Скорпио заключи задната врата. Седна на един стол и впери поглед в екрана.

— Свършено е с теб — каза Накамура.

— Не — възрази той. — Нищо не е свършено. Това е процес. Една врата се затваря, друга се отваря. Нищо не е вечно. Ще намеря каквото ми трябва на друго място. И преди съм го правил.

Остави я там, седнала на пода, окована за масата. Изключи осветлението. Отвори вътрешната врата и влезе в салона с пералните. Затвори след себе си и офисът потъна в мрак. Накамура чу превъртането на ключа. Миг след това чу да се отваря входната врата. Не беше Скорпио. Беше прекалено рано. Разстоянието между двете врати бе девет-десет метра. Някой беше влязъл. Вероятно мъжът в черно. Онзи с колата.

После Накамура чу приглушен глас. Познат глас. Стори ѝ се, че пита:

— Какво имаш в джобовете?

— По-късно разбрах, че не гризе клонче — разказваше Сандерсън. — Или поне не само клонче. Така прикриваше, че дъвче нещо друго. Беше започнал отрано. Беше решил да вземе свръхдоза. Една фатална доза, докато изкачвахме хълма, и още, когато стигнахме върха. Той мразеше живота си. Онази история с военното разузнаване го беше крепила известно време, но всичко свърши. Опълчиха се срещу него и той се предаде. Реши да почука на небесните порти и ако те се отворят, да премине през тях.

Ричър не каза нищо.

— Защо не? — продължи Сандерсън. — Сай не виждаше изход. Скоро нямаше да има пари. А за него това бе непознато. Както липсата на късмет за мен. Наблюдавах го как си отива. В началото всичко беше чудесно. Изглеждаше щастлив. Лежеше по гръб, а около него ухаеше на борове. Дишането му започна да се забавя. Накрая спря. Това беше.

— Съжалявам.

— Аз също съжалявах. Себе си. И се радвах за него. Така беше най-добре. Оставих го там. Той обичаше тези хълмове. Обичаше животните там. Събрах нещата си от къщата му и се прибрах в онази, другата.

— Какво са търсели хората, които са проникнали в дома му?

— Неговото копие от доклада. Държеше го в чекмеджето на бюрото си. Първото място, на което би го потърсил някой.

— Какво пишеше в доклада?

— Описваше се класическа сделка от типа пари срещу стока. Полковник от медицинския батальон на морската пехота отклоняваше лекарствата и ги продаваше на Артър Скорпио. Това правеше Скорпио преди две години. Сега схемата е различна. Но тогава Сай купуваше медикаменти, които би трябвало да получава безплатно. Предполагам, че полковникът е разбрал за разследването му и се е уплашил от проблемите, които то би могло да му създаде.

— Скорпио знаеше името на Сай — каза Ричър. — Подхвърли ми го като примамка.

— Може полковникът да му го е казал.

— А може той да го е казал на полковника. Ако онзи майстор на покриви е видял някои неща, може и Били да ги е видял. И Били да е казал на Скорпио, а Скорпио на полковника. Онова разследване така и не е започнало. И никога няма да започне. Провалили са го със заповедта за арест. Мисля, че всичко съвпада във времето.

— Смяташ, че Скорпио го е издал?

— Трябва да тръгваме — каза Ричър. — Време е да му отидем на гости.

Сандерсън шофираше из тъмните и тихи като гробища улици. Караше бавно, но без да спира. Стигна ъгъла, на който се намираше магазинът за хранителни стоки.