Ли Чайлд: Точно в полунощ

Последва изстрел, черната тойота се появи отново, влезе в хангара и малко по-късно излезе. Скоро я последва един додж. Всичко потъна в тишина до момента, в който от хангара се изнизаха единайсет души и се стълпиха край входа. Изглеждаха дезориентирани.

Накамура излезе от горичката, стиснала полицейската си значка в едната си ръка и пистолета в другата. Мъжете хукнаха светкавично в единайсет различни посоки. Накамура извика подире им, макар да знаеше, че е безсмислено. Магистралата попадаше под юрисдикцията на щатската полиция, а не на местните ченгета. Освен това беше късно през нощта и бегълците можеха да прекосят шосето абсолютно необезпокоявано, да продължат на север или на юг и да се скрият сред безкрайната пустош. Те изчезнаха за броени секунди.

Накамура огледа празния микробус и осемте автомобила вътре, както и стария седан, оставен пред хангара. После се върна през горичката, качи се в колата си и потегли към града. Искаше да провери какво прави Скорпио.

Сандерсън и Ричър потеглиха на юг и подминаха ресторант „Клингър“. Тя дъвчеше усърдно през целия път. Не купонясваше, не се къпеше в дрога. Засега. Просто поддържаше тонус. Ричър стигна до извода, че огромното количество, което бяха взели от белия микробус, е променило Сандерсън. Той предполагаше, че тревогата е неразделна част от битието на наркомана. Тревогата кога ще си купи следващата доза или кога ще я вземе, тревогата за следващия час или следващия ден. Сандерсън вече не изпитваше тревога. И може би никога нямаше да изпита, ако плановете на сестра ѝ се увенчаеха с успех. Оставаше ли все така пристрастена? Не и по същия начин. Сега изглеждаше изпълнена с оптимизъм.

Ричър виждаше признаците на този оптимизъм. Лицето ѝ не бе изразително. Не можеше да прочете нищо по него. Но очите ѝ бяха живи. Тялото ѝ също. Сандерсън приличаше на човек, който се наслаждава на най-щастливия ден в живота си. И то без да се е надрусала почти фатално. Бе взела една доза, която можеше да се определи като необходима, защото трябваше да компенсира мъките от изминалите дванайсет часа. Сега тя можеше да диша по-спокойно. Може би дори щеше да се оправи. Ричър не разбираше много от тези неща.

— Началникът на „Уест Пойнт“ ми каза какво си правела на онзи път, където се е взривила бомба — рече той.

— Нали ти обясних — отвърна Сандерсън.

— Каза ми, че си замествала по-висш офицер от служба, която осигурявала подкрепа. Но ти вече си била майор. Не е било нужно в операцията да участва полковник, за да гледа как войниците щурмуват някакъв хълм. Следователно не става въпрос за по-висш офицер, а за някой като теб.

Тя помълча, след което попита:

— Откъде е разбрал началникът?

— Един психиатър написал статия.

— Прочел ли я е?

— Той те търси.

— Глупости!

— Смята, че се чувстваш предадена.

— От психиатъра ли?

— Според него от обстоятелствата.

Сандерсън замълча отново.

— Дълго лежах в болницата — каза тя — и се запознах с много хора. Мнозина бяха изгубили ръка или крак. Повярвай ми, на никого не му беше лесно. Но аз мразех тези хора. Те извличаха максимума от ситуацията, като носеха къси панталони. Аз също щях да изглеждам добре без крак. Изкарах пет мисии зад граница. Знаех, че рано или късно ще се случи нещо лошо. Бях готова дори да загубя ръка. Но не и лицето си. Видя как ме гледаха онези мъже.

Ричър не каза нищо. Сандерсън продължи:

— Объркали са всичко. Отметнали са грешното квадратче. Никога не съм се чувствала предадена. Смятах, че късметът ми е обърнал гръб. Това е истината. Обърна ми гръб за пръв път. Имах чувството, че всичкият лош късмет, който ми се полага за цял живот, се е изсипал на главата ми за един ден. Онзи, който ме помоли да го заместя, беше отишъл да пипне някаква болест. Беше неизбежно. Учудена съм, че не е правел нещо по-лошо.

— А сега ми разкажи за Портърфилд — каза Ричър. Сандерсън протегна глава и огледа пътните знаци.

— Имаш ли представа къде се намираме? — попита тя.

— Продължи напред. После ще завием вляво.

— Ще отбия.

— Защо?

— За да ти разкажа историята. Преди да стигнем там.

Накамура спря в пресечката, после продължи бавно напред, докато заеме възможно най-добрата позиция за наблюдение. Задната врата на пералнята на Скорпио беше отворена. През нея се процеждаше светлина.

Накамура изключи двигателя. Излезе от колата и тръгна пеша. Според Върховния съд, ако полицаят има достатъчно основания да предположи, че се извършва престъпление на обществено място, може да се намеси без съответната заповед. Офисът на Скорпио обаче не беше обществено място. В такъв случай съдът искаше солидни доказателства, че случаят е спешен. Изстрели, писъци или викове за помощ. А задната уличка бе потънала в тишина.