Ли Чайлд - Точно в полунощ

Част от бижутата бяха боклук. Изработени машинно от евтини сплави, които дори бижутер не би разпознал. Цената им не надхвърляше двайсет цента. Други бяха средна работа. Седем долара, ако се съдеше по теглото им, девет, ако продавачът извадеше късмет. А трети бяха качествени. Например тази сватбена халка от осемнайсеткаратово злато, дебела, солидна. И красива. Петдесет долара в която и да било заложна къща. Същото се отнасяше и за чифт обици. Масивно осемнайсеткаратово злато. Шейсет долара за двете.

Когато приключи, Ноубъл погледна списъка. Обърна специално внимание на дясната колонка. С цифрите. Но стойностите в нея просто нямаха смисъл. Бяха абсолютно случайни и хаотични. Те варираха от малко над нулата до трицифрени числа. А между тях се срещаха какви ли не стойности. Два долара, три долара, четири долара и така до шейсет-седемдесет. Търговията с наркотици не работеше по този начин. Това не беше някой бутиков деликатесен магазин, в който можеш да си поръчаш парченце от това, щипка от онова. Тук клиентът купуваше пликче с кафяв прах за десет долара и плащаше десет долара. Или купуваше две пликчета за двайсет долара. Или три за трийсет. Икономистите наричат това стъпаловидно ценообразуване.

Ценообразуването на Били обаче бе гъвкаво. Сякаш той продаваше пликчета за пет долара, за шест долара, за тринайсет долара, за седемнайсет долара, за девет долара. Пълно обслужване. Каквото си пожелае клиентът. Поръчката му се мери на кантара и се изпълнява на място. Не, това бе малко вероятно. Следователно Били не продаваше пликчета с някакъв прах в тях. Стоката му пристигаше на едро. И тези големи количества можеха да се разделят за нуждите на търговията на дребно според индивидуалните нужди на всеки клиент, включително на клиенти с ограничени средства. Или да се реже с ножица на половинки и четвъртинки за най-закъсалите. Като едно време. Но това бе невъзможно.

Ноубъл взе телефона и позвъни в ареста.

— Очаквам арестант от Оклахома — каза той. — Някой си Били.

— В момента го регистрираме.

— Изпратете го веднага в стаята за разпити. Кажете му, че искам да му задам няколко въпроса. Ще дойда след два часа. Нека се поти дотогава.

Ще ми кажете толкова, колкото решите, бе обещал Ричър. Оказа се, че Роуз Сандерсън няма намерение да каже и дума повече от това, което е решила. Поне относно Портърфилд. Само кимна на себе си, скрила лице в качулката, сякаш това изчерпваше въпроса.

— Сестра ми каза, че сте я питали как се чувства човек, когато е толкова красив — заяви тя.

— Да.

— Това означава, че вече сте знаели за мен.

— Направих логичен извод.

— Сигурна съм, че ви е дала противоречив отговор. Тя все още е красива. Дълбоко в себе си красивите хора знаят, че останалите им завиждат. Затова трябва да се държат скромно и свенливо, дори това да ги обезличава. Да твърдят, че красотата ги кара да се чувстват повърхностни. Трябва да ви кажа обаче, че красотата ги кара да се чувстват прекрасно. Както се чувства човек, отишъл с пистолет на дуел със саби. Поставям се на негово място и си представям как повалям противниците си един по един, бам, бам, бам . Красотата е свръхсила. Няма смисъл да го отричаме. Тя е важно еволюционно предимство. Като едрия ви ръст например.

— Значи трябва да имаме деца — каза той.

Фолиото под качулката изшумоля. В резултат на усмивка, надяваше се Ричър.

— Тази възможност остана в миналото — отвърна Сандерсън.

— Очевидно Портърфилд не е бил на това мнение.

— Бяхме приятели, нищо повече.

— Но на спалнята му е имало две вдлъбнатини.

— Откъде знаете?

— Човекът, който е поправял покрива му, е споделил това с друг човек, който сподели с нас.

— Дърводелецът е надничал в леглото ми?

— В леглото ви? Звучи ми, сякаш сте съгласна с него.

— Сай беше различен — каза Сандерсън.

— Какво е нужно, за да се пребори инфекцията?

— Дълъг курс с интравенозен прием на антибиотици. Това е често срещан проблем. Повечето рани се инфектират. Бактериите са упорити. Трудно е да се отървете от тях.

— А вие не искате да постъпите в болница.

— Там не ми хареса. Чувствах се адски неудобно. Бях въплъщение на най-големия страх на всеки войник. Рана, която да го обезобрази. Войниците предпочитат да загубят ръка или крак. Тогава на помощ идват научните технологии. Титанови профили и въглеродни влакна. Някои от тези крака струват милиони долари. Изглеждат по-добре от истински. Някои момчета ходят с къси панталони, за да се хвалят с протезите си. Но не и аз. От мен би се получила антиреклама на армията.