Ли Чайлд - Точно в полунощ

По-добре от нищо, помисли си Ричър.

Продължиха навътре в планината. Въздухът бе разреден. Ричър дишаше с усилие. Но не и тримата каубои. Те изглеждаха в отлична форма. Явно бяха свикнали. На морското равнище сигурно щяха да получат световъртеж от високата концентрация на кислород. И щяха да се почувстват по-добре, отколкото след близане на фентанилов пластир. Самата пътека не бе кой знае колко трудна. Беше покрита с корени и камъни като просеките, които бяха преодолели с тойотата, но по-тясна. Наклонът бе умерен. От време на време се натъкваха на високи скалисти тераси. Човек трудно можеше да ги преодолее с тежък товар на гърба, но не беше невъзможно. Макар и за малко хора, както бе казал каубоят.

Пет минути по-късно излязоха на поляна, където някой лос бе прекършил младо дръвче. Имаше най-различни следи от животни, някои от които много големи.

— Намериха го на място като това — каза каубоят с ботушите.

— На място като това? — попита Ричър. — Или тук?

— Онова е по-нагоре. Но тук можеш да добиеш представа, ако решиш да се върнеш.

Ричър погледна наляво, надясно, напред, между дърветата. Не беше сигурен какво очаква да види. Имаше чувството, че едва ли ще се натъкнат на мечка. Какви бяха шансовете?

— Добре — каза той. — Да продължим.

Така и направиха. С изкачването гората около тях се промени. Полянките се срещаха все по-рядко, защото дърветата се разредиха до такава степен, че пейзажът пред тях се състоеше единствено от ниски шубраци и обширни пасища. Пътеките се открояваха ясно и отчетливо. Погледът стигаше надалече. Идеално място за лов на хищници.

— Още ли искаш да продължим? — попита каубоят с пушката.

Ричър се огледа. Инстинктът му подсказваше, че нещо не е наред. Предупреждаваше го час по-скоро да напусне това открито пространство. Друга част от съзнанието му разсъждаваше върху евентуалното присъствие на мечки. Не, това е малко вероятно, казваше му то. Срещите с мечки тук са голяма рядкост. Въпреки това е добре човек да е подготвен за подобна възможност. В главата му прозвуча гласът на генерал Симпсън. Началникът на „Уест Пойнт“ бе казал по телефона: Трябвало е да носи оръжие дори когато не е била на служба.

Ричър се огледа. Нямаше мечки. Не и тук.

— Да се връщаме — каза той.

— Защо? — попита каубоят с пушката.

Защото искам да се върна между дърветата, помисли си Ричър. Но на глас каза:

— Вече добих представа.

И наистина, всичко му бе станало ясно. Стакли беше новият Били. Наследникът на местната империя. Получателят на съобщенията по гласовата поща. Явно бе получил ново съобщение. Скрий се зад някое дърво и гръмни Невероятния Хълк с пушка. Или каквото там име на анимационен герой бе използвал Скорпио. Стакли бе получил съобщението и бе уредил изпълнението на задачата. Но не се бе заел лично с нея. Бе потърсил услугите на наемници по време на онова оживено обсъждане край пикапа. Бе направил предложението, бе показал възнаграждението и бе уточнил условията. Вероятно бяха подпечатали сделката с ръкостискане.

Ричър се досети благодарение на пушката. Помогнаха му, разбира се, и дългогодишният опит и здравият разум. Каква бе вероятността каубой от Уайоминг да навлезе в територия, обитавана от мечки, без пушка, която може да застреля подобен звяр? По тези места носенето на оръжие в планината беше навик като обличането сутрин. Следователно вземането на неподходящото оръжие означаваше, че мишената няма да е мечка, а че тримата каубои ще го заведат на съвсем друго място поради съвсем друга причина. М14 определено бе в състояние да убие човек. Какво бе казал онзи тип в бара? Онзи, който пиеше бира от бутилката. Има стотици животински видове, които ще се наредят на опашка и ще започнат да се облизват.

Ричър се огледа. Положението не беше розово. Широки открити пространства, дървета с тънки стволове. Безлюдна пустош. Никакви свидетели.

Няма доказателства. Това е най-хубавото.

За миг се запита колко ли са им платили, но после прогони въпроса от мислите си, първо, защото бе продиктуван от суета, и, второ, защото отговорът бе очевиден.

Доколкото знам, усещането е изключително приятно. Ако съдя по думите им, това е най-хубавото им преживяване.

Каубоите бяха получили няколко кутии оксикодон и фентанил. Сделката напомняше на онези, които се сключваха в затворите, където убиваха човек срещу няколко кутии цигари. Животът беше евтин. За частица от секундата се почувства предаден. Бе останал с впечатлението, че се разбира добре с каубоите. Бе положил усилия, държеше се любезно. После погледна на ситуацията по-реалистично. От тяхна гледна точка. Някои неща бяха по-важни от човешкия живот. По-важни от роднини, приятели и достоен живот.