Ли Чайлд - Точно в полунощ

Каубоят вдигна пушката, премести я от дясната в лявата си ръка, после отново в дясната. Оръжието бе старо, тежеше над пет килограма и бе дълго почти метър и двайсет. С него се боравеше трудно.

Показалецът му се плъзна напред. И бутна лостчето на предпазителя.

Ричър се хвърли към каубоя, който бе застанал най-близо до него, и използва инерцията си, за да се шмугне зад едно дърво. Не можеше да избегне напълно опасността, защото това бе просто невъзможно, но лесно можеше да предвиди бъдещата траектория на изстрела и да я избегне, като не забравя законите на Нютон — същата сила щеше да въздейства и на каубоя, но в противоположна посока, а именно към пушката. Това се наричаше действие и противодействие и именно противодействието бе причина за смъртта на каубоя. Отекна изстрел, куршумът го удари и той се строполи, сякаш се бе спънал във въже, опънато ниско над земята. Планинското ехо понесе гърмежа, който постепенно заглъхна до шепот. Накрая настъпи тишина. Каубоят с пушката гледаше смаяно. Ричър изскочи иззад дървото, удари го по главата и грабна оръжието му. Каубоят се олюля и падна на колене.

Третият тип бе замръзнал на място.

— Провери приятеля си — нареди му Ричър.

Но дори от мястото, на което бе застанал, съзнаваше, че положението е безнадеждно. Цевта на пушката бе насочена нагоре и куршумът бе пронизал врата на мъжа. Може би със същия ефект като при рана в корема, а може би дори с по-голям. Куршумът трябва да бе паднал на земята на стотина метра зад жертвата. Дивите животни щяха да се нахвърлят първо на меките тъкани на врата и бързо да ги погълнат. После щяха да отнесат натрошения гръклян и да се доберат до гръбначния стълб зад него. Нямаше да остане никакво доказателство.

Третият каубой коленичи и поклати глава. Ричър насочи оръжието първо към него, а после към мястото, на което искаше той да застане. А именно до онзи с ботушите, който бе опрял длани в земята и полагаше усилия да се изправи на крака.

— Тръгвайте — подкани ги Ричър. — Ще продължим по този маршрут.

Двамата се затътриха пред него, а Ричър ги следваше с пушката в едната си ръка. Каубоите не си и помисляха за съпротива. Изглеждаха унили и пасивни, сякаш се бяха примирили със съдбата си. Може би бяха в шок. А може би реакцията им бе свързана със зависимостта им от наркотиците. Или пък бе обичайна за каубоите.

Пристигнаха две минути след Макензи и Брамал. Роуз Сандерсън бе излязла на верандата, за да посрещне сестра си. Брамал стоеше до тойотата, за да не им се натрапва. Двамата каубои и Ричър излязоха от гората и спряха. Привлякоха вниманието на останалите. Думите бяха излишни. Двама каубои, а не трима, и двамата умърлушени, водени от Ричър, който държеше оръжие в ръцете си.

Роуз Сандерсън позна пушката. Обърна глава. Качулката ѝ се завъртя като перископ. Огледа сцената. Впери поглед в двамата каубои. После в пушката. Накрая в Ричър. Той можеше да прочете мислите ѝ. Тя разсъждаваше като офицер от пехотата. Разиграваше конфликтни ситуации, както някой компютър разиграва шахматни композиции. Като възпитаник на „Уест Пойнт“. И откри единственото възможно решение.

— Стакли им е предложил безплатна дрога, нали? — попита Сандерсън.

— Да — отвърна Ричър.

— Това е лошо.

— И аз мисля така.

— Защо Стакли ти има зъб?

— Шефът му не ме харесва.

— Но ти не си тук по служба.

— Настъпих го по мазола, докато те търсех.

— Какво се случи в гората?

— Една жертва от приятелски огън — обясни Ричър. — Прибързано прицелване, движеща се мишена, объркване.

— Пусни ги — каза тя. — И задръж пушката. Тя е единственото им оръжие.

Двамата каубои се затътриха по пътеката, а сестрите, Ричър и Брамал седнаха на стъпалата на верандата да поговорят. Сандерсън отново бе придърпала качулката над лицето си. Качулката се завъртя към Ричър.

— Извинявам се заради тях — каза Сандерсън.

— Не е необходимо — отвърна той. — Не ми направиха нищо. Тактическите познания и добрата маневреност компенсираха първоначалния недостиг на въоръжение.

— Кога разбра какво се готвят да направят?

— Заподозрях ги, когато спряхме на една поляна и те започнаха да се държат странно. Предполагам, че тогава онзи тип не можа да натисне спусъка. Вероятно не го е правил преди.

— Извинявам се заради тях — повтори Сандерсън. — Те бяха мои приятели.

— Не е необходимо.

— Но не мога да ги съдя. Нямаш представа колко много са им предложили.

— Имам представа. Мога да преценя причината и следствието. Отнасям се сериозно към тези неща. Аз също не осъждам приятелите ти. Те са такива, каквито са. Правят какво трябва да направят. Нали така?