Ли Чайлд - Точно в полунощ

Макензи заяви, че осигуряването на жилище не е никакъв проблем в дългосрочен план. В краткосрочен обаче такова жилище просто не съществуваше. Двамата със съпруга ѝ не притежаваха нито вила на брега на морето, нито ловна хижа в планината. Вярно, в имението им имаше къщичка за прислугата, но тя се нуждаеше от ново отопление и нова баня.

— А имаш ли апартамент за гости? — попита Ричър.

— Два, но те се намират в къщата.

— В която живеете двамата с господин Макензи, който е добър човек и с него сте идеална двойка. Той ще създава ли проблеми?

— Не, ще ме подкрепи напълно.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— Добре — продължи Ричър, — какво ще кажеш на първо време да настаните Роуз в единия апартамент за гости? Да я сложите в източното крило с изглед към езерото? Дворът ви е двайсет декара и предполагам, че е залесен откъм улицата. Роуз няма да има чувството, че живее на Таймс Скуеър. Трябва да вземем бързо решение. Не бива да превръщаме перфектното във враг на доброто.

Макензи погледна Роуз, която кимна. Беше съгласна. Ставаше въпрос за бъдещето, което можеше и да не настъпи. Защото втората точка от плана означаваше, че може да не се стигне дотам.

— Трябва да подходим реалистично към въпроса с лекаря — каза Макензи. — Предполагам, че такива специалисти са голяма рядкост. Възможно е интернет да помогне в това отношение, но може да мине време, докато ни приеме. Ще се наложи да направим първоначална консултация. А може да се окаже, че подходящият човек е отишъл да играе голф на някой карибски остров. Знаеш как стоят тези неща.

— Не, не знам — отвърна Ричър.

— Две седмици — каза Макензи. — Аз живея в този свят, повярвай ми. Две седмици са абсолютният минимум.

Никой не възрази.

Изпод качулката се разнесе гласът на Роуз:

— Всички сте много мили. Затова ще го изрека на глас. Аз съм най-големият проблем. Как ще преодолеете пропастта между нас? Как ще общувате с мен в продължение на две седмици, част от които ще прекараме в път? Всяка вечер ще пристигаме в нов град. Няма да се справите.

Отново никой не възрази. Въпросите ѝ останаха без отговори. Как ще преодолеете пропастта между нас? Как ще общувате с мен? И най-добрите планове имаха недостатъци. Това беше проблемът в техния. Останалото бе лесно. Ричър можеше да си го представи. Но не и това. Задачата се очертаваше по-трудна от очакваното. И изискваше постоянни усилия от сутрин до вечер.

За да запълни тишината, Макензи разказа за красотата на Лейк Форест. Наистина изглеждаше като приятно място. Къщата била в стил Тюдор, със стари тухли, черни греди, прозорци с оловни рамки, с просторна морава и каменен кей, малка яхта и езеро с размерите на море. Изведнъж Ричър осъзна, че Макензи не просто запълва тишината. Нито пък се хвали със семейното имение. Тя описваше някаква обща за двете фантазия отпреди много години, фантазия за живота, който са щели да водят. Ричър разбираше защо две момичета, израснали в Уайоминг, в който нямаше нито море, нито голямо езеро, са мечтали за къща на брега. Макензи просто казваше, че тя е сбъднала тази мечта. И Роуз трябваше да направи само една крачка, за да стане част от нея. Макензи ѝ предлагаше да се присъедини към нея и да живее в тази мечта до края на дните си. С тучните морави и обраслите с мъх тухли. Това бе шедьовър на изтънчената съблазън. Беше изкусително. Неустоимо. Заслужаваше си някоя и друга жертва. Макензи беше добър психолог. Ричър обаче си задаваше въпроси, които не получиха отговор.

Как ще преодолеят пропастта между тях? Как ще общуват помежду си?

В Денвър Кърк Ноубъл трябваше първо да реши спешен въпрос, а после взе участие в среща, посветена на съвсем друг проблем, в резултат на което остави Били да се поти в стаята за разпити много повече от два часа. Почти четири. Спря и се взря през еднопосочното стъкло. Огледа Били много внимателно. Агент Ноубъл се гордееше с умението си да разгадава хората срещу себе си. В момента Били приличаше на фермер от някой беден щат, четирийсетинагодишен, слаб и жилав. Озърташе се като лисица или катерица. Не се потеше и не трепереше. Не трополеше с пръсти и не гризеше ноктите си. Не беше наркоман. Не беше дори пушач.

Такъв човек нямаше да му каже нищо. Освен неволно. Лисиците и катериците имаха множество достойни за уважение качества, но не бяха много съобразителни. Ноубъл трябваше да потърси някоя странична вратичка. Да използва нетрадиционен подход. Може би да спечели одобрението на Били. Вероятно той бе от хората, които никога не са разполагали с много пари. Може би трябваше да го похвали за сключените сделки. Може би трябваше да използва бижутата като пример, с който Били да се гордее. И да си спомни как се е сдобил с всяко от тях. Да каже: „А, да, една мацка нямаше пари и ми даде това“.