Ли Чайлд - Точно в полунощ

Спря зад пикапа и остави светлините да мигат. Сложи фуражката си. Преброи до двайсет и излезе от колата. Разкопча кобура и постави ръка върху пистолета. Закрачи бавно, спря до товарното отделение на пикапа и извика високо и ясно:

— Господине, моля, излезте от колата.

Вратата се отвори и Били излезе.

— Много съжалявам — каза той. — Бях се замислил. Реших, че моментът е подходящ, защото наоколо нямаше никой…

Полицаят бе уверен, че Били лъха на бира.

— Шофьорската книжка — нареди той.

Били бръкна в джоба си и му я подаде.

— Моля, изчакайте тук — каза полицаят.

Върна се в патрулката с възможно най-бавната крачка, на която бе способен. Седна зад волана. Вдясно от него, върху специална стойка, стоеше компютърен терминал. Заслугата бе на новия кмет, който бе започнал да изпълнява част от обещанията си.

Полицаят вкара данните на Били. Срещу името му изскочи код, въведен от Федералната агенция за борба с наркотиците.

Полицаят се върна при Били, отново възможно най-бавно, и когато стигна го него, се пресегна рязко, хвана го, завъртя го, удари главата му в покрива на стария форд и закопча ръцете му.

Тримата се срещнаха във фоайето в осем сутринта. Закусиха в кафенето, след което се отбиха в магазина за хранителни стоки, където купиха разни неща за Роуз. Предимно храна, част от нея в големи количества, но също и сапун, чифт розови чорапи, нов гребен с редки зъби и книга с меки корици. Дреболии, от които човек е принуден да се откаже, когато закъса с парите.

Купиха по две опаковки и от всеки антисептичен крем, на който попаднаха.

Телефонът на Брамал звънна, докато чакаха на опашката пред касата. Той погледна дисплея и обяви:

— Специален агент Ноубъл от АБН.

Отговори на повикването и се заслуша, като от време на време изсумтяваше неопределено. В един момент отвори уста, сякаш възнамеряваше да каже нещо, но се отказа. Един федерален агент играеше партия шах с друг федерален агент. Ричър познаваше признаците.

Брамал затвори и каза:

— Били е арестуван снощи в малък град в Оклахома. Ноубъл го е разпитал по телефона. За момента отрича всичко. И твърди, между другото, че не познава жена на име Роуз Сандерсън и съответно няма представа къде живее.

— Стара история. Вече нямаме нужда от Били — каза Макензи.

Поеха обратно към дома на Роуз. Това бе типично за Уайоминг пътуване, което сякаш изкривяваше времето и пространството. Имаха чувството, че не са ходили кой знае колко далече. Отишли са съвсем наблизо. Мюл Кросинг бе на хвърлей място, а Роуз живееше точно зад завоя. В действителност пътуването им отне два часа. Първо по дългото шосе, после по черния път — по-бавно, отколкото би им се искало през тази безкрайна пустош — и накрая по шесткилометровата просека в гората. Небето бе с цвят на стомана. Не ги заплашваше, а само ги предупреждаваше. Напомняше им, че зимата наближава.

Тримата каубои ги посрещнаха там, където пътят излизаше от гората и завършваше пред малката поляна. Не правеха нищо. Седяха и ги наблюдаваха, строили се в неравна редица на трийсетина метра от къщата. Образуваха нещо като защитен периметър. Проявяваме загриженост към нея. Брамал намали, подходи по начин, който показваше, че не идва с враждебни намерения, и спря на същото място, на което бе паркирал миналия път. Ричър свали покупките и ги подреди на верандата. Макензи ги отнесе вътре. Когато приключи, затвори вратата зад гърба си. Поляната потъна в тишина.

Ричър видя Брамал да отива до началото на клисурата. Спретнат дребен мъж с тъмен костюм, колосана яка и вратовръзка. С това облекло би трябвало да се чувства неловко на това място. Но истината бе, че Брамал се чувстваше като у дома си. Такъв човек беше той. Сега разсъждаваше върху нещо. Беше изписано на лицето му. Сериозен проблем. Вътрешна борба. Морална дилема.

Ричър знаеше каква е причината. Били. Това не беше стара история.

Ричър застана до Брамал и каза:

— Знам.

Изрече го по начин, който да покаже, че разбира бившия агент и му съчувства.

— Какво знаеш? — попита Брамал.

— Изпитваш угризения, че не каза на момчето детектив, че сме открили Роуз без помощта на Били.

— На теб нямаше ли да ти е съвестно?

— Не — отвърна Ричър. — Защо да го затрупвам с излишна информация? Какво се е случило в Оклахома?

— Минал на червен светофар. Спрял го полицай, проверил го и открил в системата името и снимката му. Ноубъл позвънил и се опитал да измъкне някакви отговори от него. Чудя се защо ни се обади, за да ни съобщи новината. Може да е било проява на любезност или израз на съчувствие към госпожа Макензи. В края на краищата тя го помоли да ни уведоми, ако открие Били. Може да го е разчувствала. Или пък не. Може да го е направил, ръководен от съвсем други мотиви. Да е решил например, че след като е получил Били на тепсия, може да се разрови по-надълбоко. Сам призна, че тази невидима мрежа никак не му допада. В такъв случай, ако знае къде е Роуз, логиката изисква да я призове като свидетел или да я арестува за незаконна покупка на наркотици, или и двете. Не мога да рискувам и да допусна да направи едното или другото. Не и в този момент. Поради куп причини. Една от които е категоричното желание на моята клиентка да държи сестра си извън системата. Затова не му казах. И, да, прав си, съвестно ми е. Предпочитам да не крия информация от хора като него.