Ли Чайлд - Точно в полунощ

Ричър не отговори.

— Какво? — попита Макензи.

— Не се съмнявам, че тъкмо това е в основата. Не би могло да бъде другояче.

— Но?

— Аз разсъждавам като полицай. Така съм научен. Последният ѝ чин е бил майор. От „Уест Пойнт“ ми казаха, че са ѝ възложили много важна задача. Един майор прекарва доста време на бюро, участва в съвещания, брифинги и прочие. Което означава, че тя рядко е излизала извън базата. Защо да проверява канавката край пътя, който води до някакво затънтено градче? Не би го направила. Тези неща са ѝ омръзнали отдавна, още при първата ѝ мисия. Включили са я в операцията, защото е изисквала присъствието на по-висшестоящ офицер. Ставало е въпрос за важна задача. И тъй като Роуз е била майор, под нея е имало капитани, а под тях — лейтенанти, всеки от които е прикривал задника си. Затова можем да предположим, че около Роуз е имало доста хора. Единствено тя ли е пострадала? Едва ли, но няма как да разберем. Досиетата са засекретени. Което означава, че операцията най-вероятно се е провалила. И е завършила с много жертви от наша страна. Затова смятам, че лицето не е единственият ѝ проблем. Измъчва я още нещо.

— Нямам представа дали се опитваш да ме окуражиш, или да ме обезсърчиш.

— Положението ѝ е достатъчно тежко, без значение дали има допълнителен фактор — каза Ричър. — Не искам да излъчвам фалшив оптимизъм. Роуз обаче е имала приятел. Сай Портърфилд. Спалнята в дома му е била вдлъбната от двете страни. Това ни подсказва нещо за начина, по който Роуз вижда самата себе си. Подсказва ни, че има надежда.

— Тя не иска да говори за него. Казах ѝ за гребена и тя не отрече. Но заяви, че е по-добре да не знам. Каквото и да означава това.

— Мен ме взе за следовател, който идва да зададе въпроси във връзка със смъртта на Портърфилд.

— Никой не вярва на историята с мечката.

— А това може да е допълнителен травматизиращ фактор. Тя не знае какво се е случило в действителност с приятеля ѝ. И не е сигурна кое е по-лошо — мечката или друго. Психолозите биха поели случая ѝ с радост. И биха ти казали, че става въпрос за комбинация от множество фактори.

— С други думи, реалното ѝ състояние може да е много по-тежко, отколкото предполага раната на лицето.

— Подобно тълкуване е равносилно на това да кажеш, че чашата е полупразна. Ето защо те попитах дали искаш да бъда любезен или откровен.

— Казах, че искам истината. А ти правиш предположения.

— Съгласен съм — отвърна Ричър. — Искрено се надявам предположенията ми да се окажат погрешни.

Макензи помълча, после каза:

— Ти си добър човек.

— Рядко чувам да ме описват така.

— Благодаря ти, че си с нас.

— За мен е удоволствие — каза Ричър.

И това бе самата истина. Вярно, че седеше на бетонна пейка на хотелски паркинг, но вдигнеше ли поглед нагоре, към небето, можеше да се наслади на приказна гледка. Звездите искряха ярко. Въздухът бе хладен и свеж. Цареше тишина. На пейката до него седеше жена, която изглеждаше като модел от корицата на модно списание. Предположи, че тялото ѝ е стегнато, гъвкаво, хладно на допир, с изключение на вдлъбнатината на гърба ѝ, която може би бе леко влажна.

— Спомняш ли си какво ти казах за моя съпруг? — попита тя.

— Че е добър човек и сте чудесна двойка.

— Имаш отлична памет.

— Това беше едва вчера.

— Пропуснах да спомена, че си има любовница и не ми обръща внимание.

Ричър се усмихна.

— Лека нощ, госпожо Макензи — каза той.

Тя го остави там, както и предишната нощ, сам в мрака, седнал на бетонната пейка, зареял поглед към звездите.

В този момент на по-малко от два километра от тях Стакли тъкмо приключваше телефонния разговор и паркираше очукания стар пикап на паркинг зад отдавна затворен фризьорски салон, недалече от центъра на града. Навремето Стакли си бе правил тук скъпи прически, а веднъж, докато бе чакал в салона, бе прочел някакво списание, че успехът на всеки бизнес зависи изцяло от строгия контрол върху разходите. Затова при всяка възможност той спеше в пикапа. Затова отзад имаше висока надстройка. Нощувката в мотел се равняваше на две хапчета. Защо да се лишава от тях?

Онова момиче от Сноуи Рейндж бе купило цяла кутия фентанилови пластири, но той ѝ бе пробутал онази, която бе отворил час по-рано — много внимателно, разбира се — и бе измъкнал един пластир за себе си, който щеше да използва по-късно. Клиентката нямаше да забележи. А дори да ѝ направеше впечатление, щеше да реши, че е била прекалено надрусана, за да ги преброи правилно. Това беше естествена реакция. Наркоманите бързо свикваха да обвиняват себе си. Все пак на това ги учеше светът, който ги заобикаляше.