Ли Чайлд - Точно в полунощ

— Какво купува тя? — попита Ричър.

— Окси и фентанилови пластири.

— Говорихме с един човек, който каза, че тази схема е останала в миналото.

— Не е, но стоката поскъпна.

— Той беше убеден, че е невъзможно да се намерят подобни неща. Имаш ли представа откъде идват?

— Това са най-обикновени медикаменти. Пристигат в бели кашони, в кутии с етикети. Произведени в Америка. Идват направо от завода. Веднага си личи, че не са ментета.

— И вие ли си падате по тези неща?

— От време на време. В съвсем малки дози. Колкото да се поотпуснем.

— Чух, че подобна стока се намира все по-трудно. Явно не са ме информирали правилно.

— Напротив — отвърна каубоят. — Това е самата истина. Все по-трудно се намира. На много места изобщо я няма. Но не и тук. Което ви изправя и тримата пред сериозен проблем. Нямам представа какви са плановете ви, но трябва да сте наясно, че Роуз няма да напусне това място. За нищо на света. Как би могла да го направи? Нямаш представа какво означават тези лекарства за нея. Постави се на нейно място.

Онзи приказно красив период от деня, точно преди залеза, който фотографите наричат вълшебния или златния час, наподобява прощална феерия от багри. Слънцето се спуска ниско над хоризонта, изпраща лъчите си косо през атмосферата и небето почервенява, а сенките се удължават. Ричър седеше на стъпалата на верандата и наблюдаваше как зелените равнини се покриват първо в златисто, после в охра и накрая почервеняват. Брамал седеше малко по-надолу, на една канара над клисурата. Каубоите от пикапа бяха седнали направо на земята, облегнали гърбовете си на дървета.

Вратата се отвори и Макензи излезе. Ричър се изправи, но тя мина покрай него и продължи по пътеката между ниските храсти. Тримата каубои станаха и изтупаха дрехите си.

Макензи се срещна с тях в края на пътеката. Стисна ръката на всеки и им благодари за грижите, които полагат за сестра ѝ.

После се обърна към Брамал и каза:

— Връщаме се в хотела.

В колата Макензи призна, че се чувства зле, задето оставя сестра си тук, но Роуз не искала и да чуе за друга възможност. Тук ѝ харесвало, имала всичко, от което се нуждаела. Отказала да тръгне, категорично, дори за една нощ, дори за да отиде на преглед. Отказала да обмисли възможността да постъпи в болница или да се обърне към съответните служби в Министерството по въпросите на ветераните, да потърси клиника, рехабилитационен център или да се премести в Лейк Форест, Илинойс.

— Дайте ѝ време — каза Брамал.

Завиха при старата поща в Мюл Кросинг и се върнаха в Ларами.

Вечеряха в града, след което Брамал ги откара в хотела и им пожела „лека нощ“. Ричър отново остана навън, на паркинга.

Високо над главата му се простираше нощното небе, огромно и осеяно с милиони ярки звезди. Промените в него в сравнение с предишната нощ сигурно бяха микроскопични, предположи Ричър. И не се дължаха на неговата драма. Небето не се интересуваше от подобни неща.

Макензи дойде и седна на пейката. Ричър седна до нея.

— Роуз не е напълно пристрастена — каза тя.

— Имах брат — отвърна Ричър. — Не бяхме близнаци, но бяхме много близки като деца. Сега се питам, ако той беше на мястото на Роуз, какво щях да очаквам от хората? Любезни фрази или неудобни истини? Не се опитвам да кажа каквото и да било. Наистина не знам. Помогни ми.

— Аз искам истината.

— Изглежда съвсем пристрастена.

— Но тя има причини. Изпитва болка. Нуждае се от медикаменти. Не го прави за забавление.

— За какво ѝ е алуминиевото фолио?

— Заради инфекцията. Маже го с антибиотици, които смесва с антисептици от комплектите за първа помощ. Размазва тази комбинация върху фолиото като масло върху филия. Тогава може да мине и без хапче оксикодон.

— Това не е животът, който е очаквала.

— Ти знаеше още вчера. Затова ме попита как се чувства човек, когато е толкова красив.

— Това беше единственото логично обяснение.

— Мисля, че Роуз се справя добре.

— Аз също.

— И къщата ми допадна. Останах изненадана. Не знам защо, но очаквах в нея да цари мрак.

— Аз също — повтори Ричър.

— Кажи ми какво ще стане след това.

— Иска ми се да знаех.

— Питам сериозно — каза Макензи. — Трябва да намеря някакво решение.

— Сестра ти се справя, защото се друса всеки ден. Можеш да ѝ дадеш пари, предполагам, и най-вероятно тя ще продължи в същия дух, докато новият доставчик Стакли си върши работата. С други думи, до момента, в който момчето детектив не затвори и това кранче и не остави всички на сухо.