Ли Чайлд - Точно в полунощ

Може да не иска да бъде намерена.

Той обърна гръб на красивата гледка, отиде до гаража и огледа стария джип. Беше форд бронко, същият модел и година като онзи, на който се бе возил от Каспър до Ларами с мъжа, който превръщаше дънери в дървени скулптури с помощта на моторен трион. Колата бе съвсем непретенциозна, но вероятно същото — и дори в по-голяма степен — се отнасяше до самата Роуз Сандерсън. Ветровете и пясъчните вихрушки бяха свалили боята и излъскали корпуса до блясък. Металът сякаш се бе превърнал в необработена руда. Бе очукан и издраскан, личаха следи от слаби удари. Нямаше един прав калник. Гумите бяха износени. Предницата миришеше на бензин.

Ричър се върна при тойотата. Макензи стоеше в къщата вече цял час. Брамал бе свалил прозореца, най-вероятно за да подиша свеж въздух. Кристалночист, по-топъл на слънчевата поляна, по-хладен в сенките на дърветата.

— Има такива сложни дни — каза Брамал.

— Още като се събудих, разбрах, че днешният ще бъде един от тях — отвърна Ричър.

— Участието на клиента в разследването винаги създава проблеми. Можех да я подготвя. Можех да свърша някои неща.

— Предполагам, че задачата ти вече е изпълнена. Не си тръгвай без мен. Трябва да се върна в града.

— След като ѝ дадеш пръстена.

— Това вече няма значение. Не е задължително. Госпожа Макензи може да го предаде вместо мен.

— Не мисля, че ще си тръгна скоро — отвърна Брамал. — Очаквам госпожа Макензи да поиска да удължи договора ми. Ще има нужда от помощ. Дори да не става въпрос за професионалните ми услуги, ще очаква да я върна в хотела. Или да я закарам до летището.

— Телефонът ти има ли сигнал?

— Две чертички, ако се обърнеш с лице към клисурата.

— А къщата гледа точно в тази посока. Може да е позвънила именно от тук. Когато е казала: Млъкни, Сай, говоря по телефона. Била е или тук, или в дома на Портърфилд.

— Искаш да я разпиташ за Портърфилд ли? Споделям мнението на мнозинството. Онази работа с мечката най-вероятно е постановка.

— Този план се промени. Заради твоята клиентка. Историята завършва със семейна сбирка. Роуз няма да говори с нас в този момент. Изобщо няма да ѝ хрумне. Защо да го прави? Когато сестра ти, която отдавна не си виждала, се появи на прага ти, не каниш у дома и шофьора на таксито, с което е дошла.

— Но ти искаше да научиш цялата история.

— Вече знам по-голямата част от нея — отвърна Ричър.

Двайсет минути по-късно предната врата се отвори и Макензи излезе на верандата. Обърна се и затвори вратата. Остана на място повече от минута и отдалече се виждаше, че диша дълбоко и бавно. После тръгна по пътеката. Брамал и Ричър излязоха от колата, за да я посрещнат. Макензи бе плакала. В това нямаше съмнение.

Отначало не каза нищо. Сякаш бе изгубила дар слово. Устните ѝ помръднаха, гърлото ѝ издаде някакви звуци, но не и думи.

— Успокойте се — рече Брамал.

Тя пое дълбоко дъх и каза:

— Сестра ми иска да говори с Ричър.

Ричър я погледна изненадан. Искаше да попита нещо, но не го направи. Какво можеше да каже? Ужасно ли изглежда? По-зле ли е, отколкото очакваше?

Макензи отвърна на погледа му с унило изражение, после направи странен жест, нещо средно между кимване и свиване на рамене, сякаш, за да отговори едновременно с да и не на неизречените му въпроси.

Той тръгна по пътеката и изкачи стъпалата към верандата.

Ричър завъртя топката на бравата, отвори вратата и влезе в къщата. Едва сега си даде сметка, че подсъзнателно е очаквал някакъв готически интериор — сумрачни стаи, дебели завеси на прозорците, самотна свещ в някой ъгъл, фигура с неясни очертания, която шепне зад плътен воал… Реалността бе съвсем различна: слънчев дом, направен от дънери с цвят на мед. От входната врата се влизаше направо в дневната. Помещението бе малко, чисто и подредено, но най-вече празно. В него нямаше абсолютно нищо освен две големи кресла, разположени от двете страни на камината под ъгъл, който да бъде едновременно удобен и да предразполага към разговори.

В лявото кресло седеше Роуз Сандерсън. От врата надолу тя бе абсолютна двойничка на сестра си. Всичко бе еднакво. Начинът, по който се бе облегнала. Ъгълът, под който стоеше китката ѝ. Разперените пръсти. Извивката на талията… Съвършено копие.

Над врата… не чак толкова. Вече не. Сандерсън бе облечена със сребрист суичър, чиято качулка бе пристегнала толкова плътно около главата си, че се виждаше само част от лицето ѝ. Лявата му половина бе покрита с увредена тъкан, неравна и груба, а дясната — с парче алуминиево фолио, намазано с някакъв гъст мехлем, който бе избил по краищата. Сандерсън притискаше фолиото и то бе приело формата на главата ѝ. Приличаше на полумаска. Със сребрист цвят.