Ли Чайлд - Точно в полунощ

След около шест километра, които двете коли изминаха бавно и предпазливо, просеката ги отведе до някаква постройка. Беше направена от одялани трупи и приличаше на бунгало. В нея можеше да се живее, но не много дълго. Не ставаше за постоянен дом. Прозорците бяха мръсни. Вътре нямаше никой. Вероятно бе изоставена. Пикапът не спря. Подмина бунгалото и продължи нататък. След по-малко от километър подминаха друга подобна постройка. Отново мръсни прозорци. Отново никой. Вероятно и тя бе изоставена. Ричър предположи, че тук някога е имало нещо като летен лагер, чиито сгради са разположени на околните горски поляни и всички те са свързани с пътеки и просеки като тази, по която се движеха в момента. Подобно разположение означаваше, поне на теория, че рано или късно ще стигнат до някаква централна постройка.

Така и стана. Просеката достигна подножието на горист склон и след като го изкачи, пред тях се ширна безкрайно небе. Намираха се на малко плато в предпланините, от което се разкриваше зашеметяваща панорама на север и изток. На поляната имаше ниска просторна къща от масивни дървени трупи. Не беше офис или клуб на летен лагер, а най-обикновена фамилна къща. Бунгалата вероятно бяха предназначени за гости. Или за деца и внуци. А може би дори за правнуци. Мечтата на някой патриархално настроен богаташ. Нищо чудно собственикът да е бил важна клечка в околността.

Пикапът обаче не спря, подмина голямата къща и продължи по друга просека, която описваше широка дъга сред дърветата, после още една, но в другата посока. Накрая излязоха на втора поляна, където видяха къща с каменни основи в началото на малка скалиста клисура, проточила се на югозапад. Дърветата се бяха разредили достатъчно, за да има видимост — макар и под ъгъл — към равнините и далечния хоризонт. От предната веранда можеше да се наблюдава изгревът, несъмнено изумително красив. Самата къща бе от дървени трупи, но малка, семпла и спретната като на детска рисунка. По средата имаше врата, прозорец отляво, прозорец отдясно, зелен ламаринен покрив и комин. Доста прилична вила, помисли си Ричър. И доста голяма. Освен това далече от цивилизацията, хем скрита и уединена, хем с великолепна панорама от верандата. Човек, който живееше в такава къща, едва ли би я заменил за друга с лека ръка.

До къщата има плевня с отворена врата. Вътре бе паркиран джип. Беше стар модел, с четвъртити форми, целият очукан и покрит с ръжда и червеникава прах.

Пикапът пред тях спря. Брамал също спря. Каубоят с ботушите излезе от колата. Заобиколи тойотата, отвори предната дясна врата и каза:

— Първо госпожа Макензи.

Тя излезе. Каубоят я поведе по отъпканата пътека, изкачи стъпалата на верандата и почука на вратата, а Макензи остана да чака зад него. Дребна фигурка, застинало изражение и буйни, непокорни коси.

Каубоят получи отговор отвътре, отвори вратата и я задържа като портиер в луксозен хотел. В първата секунда Макензи не помръдна, после мина покрай него и влезе в къщата. Каубоят затвори вратата след нея, слезе от верандата и се върна в пикапа си. Не се чуваше никакъв звук. Не се виждаше никакво движение.

— Роуз Сандерсън е вътре, нали? — попита Брамал.

— Да — отвърна Ричър.

— Уверен си в това, защото знаеш две неща.

— Всъщност три — призна Ричър. — Пропуснах едното.

— Знаеш, че Роуз живее тук, и знаеш, че никой в града не позна сестра ѝ.

— И знам, че е получила „Пурпурно сърце“.

— Раната е била лицева — досети се Брамал.

Ричър кимна.

— Би трябвало — отвърна той.

— Колко тежка е според теб?

— Много тежка, след като никой не позна сестра ѝ. Много тежка, след като се крие толкова време. Много тежка, след като се заключва в спалнята, когато дърводелецът поправя покрива.

Брамал седна в колата, но Ричър се бе схванал от дългия път. Реши да се поразтъпче. Както бе направил на онази автогара в Уисконсин. Извади пръстена от джоба си. Златен филигран, черен камък, малък размер. С. Р. С. 2005. Изглеждаше невъзможно малък и изящен на фона на безкрайната пустош наоколо.

Той отиде до ръба на клисурата и се взря в хоризонта. Погледът му стигаше поне на осемдесет километра. Пред него се простираше предимно Уайоминг, но също и част от Колорадо. Леко разреден кристалночист въздух, безкрайни тучни поля, скалисти върхове, забулени в облаци планини. Нищо не помръдваше. Ричър имаше чувството, че е попаднал на необитаема планета. Можеше да си представи самия себе си на мястото на Роуз. Да живее тук, без да вижда никого. И без никой да го вижда. Какво по-хубаво от това?