Ли Чайлд - Точно в полунощ

Сандерсън не се потеше. Не трепереше. Очите ѝ бяха наред. Нещо повече — бяха очи на спокоен и доволен от живота човек.

— Искам да ви попитам за нещо, което сестра ми спомена — каза тя.

Дори гласът ѝ бе същият. Сила, мелодичност, тембър — всичко бе същото. Ричър се ръкува с нея и седна в празния фотьойл. Отблизо видя, че лявата част на лицето ѝ е претърпяла операция. Сякаш бе съшита от малки парченца. Дясната половина си оставаше скрита под импровизирания компрес от фолио.

— Какво искате да ме попитате? — каза Ричър.

— Сестра ми спомена, че сте открили пръстена ми в някаква заложна къща.

— Да.

— В такъв случай участието ви в тази история е напълно случайно.

— Така е.

— Странно, че го твърдите отново. Странно, че сестра ми ви е повярвала.

— Къде другаде бих могъл да намеря пръстена ви?

— В полицейски склад за веществени доказателства например.

— За кого всъщност ме вземате?

— Не бих се учудила, ако продължавате да служите в Сто и десета специална част.

— Това беше отдавна.

— Защо тогава го споменахте в онзи клип?

— За да разберете, че не се шегувах, когато казах, че съм бил в армията. Никой не споменава Сто и десета специална част, освен ако не му се налага.

Тя кимна в качулката. Фолиото, закрило част от лицето ѝ, изшумоля.

— Да не би да очаквате посещение от Военната полиция?

— Не точно — призна тя. — Но от някой като тях.

— Защо?

— Поради куп причини.

— Не съм от тях — каза Ричър. — Просто минавам оттук. Нищо повече.

— Сигурен ли сте?

— Честна дума.

Сандерсън кимна отново, сякаш това уреждаше въпроса.

Ричър извади за последен път пръстена от джоба си и ѝ го подаде. Тя го взе и го разгледа от всеки възможен ъгъл. Усмихна се. Фолиото пак изшумоля, а под лявата ѝ скула се появи дълбока бръчка, сякаш лицето ѝ започваше да се разпада. Може би хирурзите не я бяха зашили добре.

— Благодаря ви — каза Сандерсън.

— За нищо.

— Честно казано, не мислех, че ще го видя отново.

След което му го върна.

— Дължа ви четирийсет долара, но в момента не разполагам с подобна сума.

— Подарък е — отвърна Ричър.

— В такъв случай приемам. Благодаря. Но не сега. Ще ми го пазите ли? За около месец. Ще ви се обадя, когато съм готова.

— Боите се да не го продадете отново?

— Напоследък всичко стана толкова скъпо.

— Вероятно трудно свързвате двата края.

— Така е.

— Защо се притеснявате да не ви потърси някой от Сто и десета специална част?

Тя поклати глава.

— Не се притеснявам от това, което правя — каза Сандерсън. — Никой не се интересува от мен. Отдавна обърнаха гръб на хора като мен.

— Защо тогава очаквате посещение?

— По съвсем друг повод. Имах приятел, чийто случай не е приключен. Едва ли е приоритет, но все пак някой работи по него. И един ден ще събере достатъчно материал.

— За какво?

— За да започне ново разследване, предполагам. Някой ден ще изпратят човек. За миг си помислих, че това сте вие, че сте дошли тук с пръстена, за да ме предразположите към разговор. Но очевидно не сте. Всичко е наред. Просто исках да проверя. Ще помолите ли сестра ми да дойде отново?

Макензи седеше на предната седалка на тойотата. Беше бледа. Красивото ѝ лице изглеждаше невероятно гладко и съвършено. Ричър ѝ каза, че Роуз иска да я види отново. Тя го погледна въпросително. Той обаче не разбираше какво го пита. Може би търсеше потвърждение, че ситуацията би могла да е и по-тежка. Нещо насърчително, нещо оптимистично. Или не. Ричър не можеше да прецени. Уклончивото му изражение сякаш казваше, че няма представа. Макензи кимна, излезе от колата и тръгна по пътеката. Отново влезе в къщата и затвори вратата след себе си.

Ричър зае мястото ѝ в колата.

— Как беше? — попита го Брамал.

— Зле — отвърна Ричър. — Раната не е излекувана.

— В какво състояние е тя самата?

— Здравата надрусана.

— С какво?

— С нещо, за което твърди, че е поскъпнало напоследък. Предполагам, че все още разполага с качествена стока. Не е изпаднала до кабинките в тоалетните.

— Агент Ноубъл предположи, че вече е стигнала дотам. Твърдеше, че следи всеки камион, излизащ от фармацевтичните заводи.

— Може би е пропуснал лекцията, в която са им обяснили, че реалността е различно нещо. Нищо не работи на сто процента.

— За какво искаше да говори тя с теб?

— Очаква някой ден да се появи следовател и да започне да задава въпроси за Портърфилд. Остана разочарована, че това не съм аз. Смята, че случаят не е приключен.