Ли Чайлд - Точно в полунощ

— Не сме съгласни.

— Започвайте да свиквате. Ще продължим да се навъртаме наоколо и ако някой от действителните собственици на имоти в околността има проблем с това, може да се обърне към съответните власти, които да му помогнат.

— В момента сме много любезни — каза каубоят с ботушите.

— Съветът ми е да продължите да бъдете такива. Дори да загубим, ще ви нанесем сериозни контузии. Двама от вас ще отидат в болница. В най-добрия случай. Но като ви гледам, трябва да призная, че този най-добър случай ми се струва и най-малко вероятен. А това означава, че и тримата ще отидете в болница.

Каубоят замълча за секунда, после каза:

— Добре, беше молба.

— Радвам се, че изяснихме този въпрос — отвърна Ричър.

— Няма да намерите нищо по тези места.

— А кой отправи молбата?

— Не мога да ви кажа.

— Имаш ли телефон? — попита Ричър.

— На кого искаш да се обадиш?

— Искам да направиш снимка. Не, по-добре да заснемеш видеоклип. Телефонът ти може ли да снима видео?

— Предполагам — отвърна каубоят.

— Ще си кажем имената. Може да се представим с едно-две изречения. На твоя телефон. После ти ще се върнеш и ще покажеш записа на онзи, който те е изпратил да предадеш молбата. Това би било справедливо.

— Може да ни проследите.

— Обещавам да не го правим.

— Защо да ви вярваме?

— Живеете някъде в района. Сигурни сме в това. Рано или късно ще ви намерим. Въпрос единствено на време.

Каубоят не отговори.

— Но предпочитам да го направим така — обясни Ричър. — Това е по-добрият начин.

Каубоят не отговори. След малко обаче кимна.

Един от спътниците му пристъпи напред с телефон в ръката. Насочи го към тях, присви очи и каза:

— Давайте.

— Джейн Макензи — представи се Макензи.

— Тери Брамал, частен детектив от Чикаго — каза Брамал.

— Джак Ричър, майор от резерва, бивш командир на Сто и десета специална част на Военната полиция.

Каубоят свали телефона.

— Ще чакаме тук — каза Ричър.

— Може да минат два-три часа — каза тарторът. — Имате ли вода?

Другият му спътник донесе три бутилки вода от пикапа. После каубоите се качиха в него, направиха обратен завой и потеглиха. Зад тях отново се образува прашен облак, който ту се издигаше, ту се спускаше като доказателство, че наистина са си тръгнали.

— Ще ги проследим ли? — попита Брамал.

— Не — отвърна Ричър. — Ще удържим на думата си. Не е задължително, но е препоръчително.

— Знаеш какво правиш, нали? — попита Макензи.

— Знам две неща — каза Ричър. — Тя живее тук и никой не те разпознава.

Брамал даде на заден до място, където скалите край пътя се снишаваха и чезнеха под земята, а канавката бе запълнена с пръст. Паркира на банкета под лек ъгъл, насочил предницата на тойотата на запад. Ричър изпи цяло шише вода, отиде до скалите и седна, обърнал лице към слънцето. Наслаждаваше се на един от последните дни на лятото. Всички мълчаха. Брамал остана зад волана с невъзмутимо изражение — като човек, когото животът е научил на търпение. Макензи стоеше сама край колата, горе-долу на същото разстояние като Ричър, но обърнала поглед в другата посока. Високо над главите им закръжиха гарвани, огледаха ги хубаво, вероятно си казаха, че още е рано, и отлетяха.

Чакането приключи след по-малко от два часа. Или по-точно след деветдесет и три минути. В далечината се появи облак прах, в челото на който се движеше малка черна точица. Тя ставаше все по-голяма и по-голяма, докато накрая успяха да различат силуета на кола. Бяха тримата каубои с огромния пикап. Връщаха се. Както и преди, спряха на петнайсетина метра, слязоха и тръгнаха към тях.

Ричър, Брамал и Макензи отидоха да ги посрещнат. Всички спряха. Шестима души, разделени на две групи, застанали на метър и половина една от друга. Каубоят с ботушите каза:

— Само госпожа Макензи.

Ричър зачака.

— Не, и тримата — отвърна Макензи.

Ричър продължи да чака. Чакаше техния план Б. Знаеше, че са подготвили резервен вариант. Би било глупаво да не го направят.

— Добре — съгласи се каубоят.

Обърна им гръб и се върна при пикапа. И тримата каубои се качиха в него, а Брамал, Макензи и Ричър се отправиха към тойотата. Пикапът потегли на запад. Брамал подкара след него, като ту ускоряваше, ту намаляваше, ту завиваше леко наляво, ту леко надясно в опит да избегне най-гъстата част на облака прах.

Пикапът свърна във втората отбивка вдясно. Брамал го последва.

Пътят бе широк, но неравен. Бабуни, корени, камъни… Пикапът пред тях подскачаше и се накланяше на едната или на другата страна. Гумите му буксуваха по камъните, изгладени от времето. Вляво и вдясно растяха ели, някои прегърбени от ветровете, други гордо изправени. В далечината искряха златисти отблясъци, предимно в деретата, където трепетликите се чувстваха най-добре. Просеката заобикаляше огромни дървета и канари с размерите на автомобил, някои от които накацали една върху друга, а други — надвиснали над пътя.