Ли Чайлд - Точно в полунощ

Видяха къща, построена от масивни трупи, стара, със скромни размери, почти колкото една по-нова, която се издигаше на известно разстояние. Между тях се намираха плевни, навеси за дърва, складове, част от които достатъчно големи, за да послужат и като гаражи, а други малки като градински бараки или колиби за кучета.

Първо почукаха на вратата на старата къща. Никой не им отвори, което можеше да се очаква. Ричър предположи, че никой не е живял тук през последните две години. Може би дори повече. Всяка негова стъпка по предната веранда бе съпроводена от облаче прах, червеникава като горската почва наоколо и фина като талк.

Второто нещо, което направиха, бе да огледат околността. Теренът бе загладен от ветровете и топенето на снеговете. Недокоснат от човешки крак. Определено нямаше пресни следи от гуми. Само тойотата се открояваше на този фон. Пълен контраст. Макензи почувства, че тук няма да открият нищо. В Уайоминг бе невъзможно да се живее без кола. Липсата на следи от гуми означаваше липса на признаци на живот. Роуз не беше тук. Не живееше в нито една от околните постройки. Ричър се съгласи с нея. Брамал също се съгласи.

Тръгнаха си. Върнаха се обратно по просеката, след десетина километра излязоха на черния път и продължиха на запад. Едно ранчо остана зад гърба им, но ги очакваха още пет.

— Вижте — каза Брамал и посочи напред.

Пред тях се издигаше нов облак прах. Задаваше се друга кола. Наоколо нямало движение? Та това място започваше да прилича на Таймс Скуеър.

Колата се движеше с висока скорост и бързо скъсяваше разстоянието между тях. Габаритите ѝ бяха внушителни.

— Това може да са нейните приятели — рече Макензи. — Пикапът им е със същите размери.

— Тогава блокирай пътя — каза Ричър. — Накарай ги да спрат.

Брамал вдигна крака си от спирачката, включи на скорост, зави наляво и препречи пътя. Включи аварийните, присветна с фаровете и потегли бавно към тесен стометров участък, от едната страна на който стърчаха големи камъни, а от другата минаваше дълбока канавка. Спря точно по средата. Пикапът не можеше да го заобиколи. Брамал изключи от скорост. Аварийните светлини мигаха тревожно. Той прещрака няколко пъти с лостчето за фаровете, ту бързо, ту бавно, сякаш предаваше съобщение по морзовата азбука.

Големият пикап намали скоростта. Облакът прах, който се влачеше зад него, мигом го настигна, изтъня и се разсея. Пикапът спря на триста метра от тойотата, точно по средата на пътя.

— Вътре има повече от един човек — каза Ричър. — Не могат да решат какво да правят. Спряха, за да обсъдят нещата.

Тримата зачакаха.

Пикапът потегли бавно, сякаш си търсеше място на паркинг. Продължи напред. Двеста метра. Сто. Същият пикап с двойна кабина, който бяха видели преди. Беше огромен. Ауспухът му боботеше. Вътре имаше трима души. Същите мъже. Ричър не се съмняваше в това. Спряха на петнайсет метра. Брамал изключи аварийните. Двете коли стояха една срещу друга с работещи двигатели, препречили тесния черен път насред безкрайната пустош.

Макензи излезе от тойотата. Брамал понечи да я последва, но Ричър сложи ръка на рамото му.

— Трябва да поговорим — каза той.

— За какво?

— За клиентката ти. Очаква я труден ден.

— Знаеш какво ще се случи?

— За съжаление — отвърна Ричър. — Логиката подсказва само един възможен вариант.

Макензи обаче вече се обръщаше към тях. Нетърпението бе изписано на лицето ѝ и Брамал излезе, за да отиде при нея. Ричър го последва, но остана на три крачки зад тях.

От пикапа излязоха каубоят с ботушите от гущерова кожа и двамата му спътници. Шестима души, разделени на две групи, вперили погледи в ничията земя между двата автомобила. Позите, които бяха заели, издаваха готовността им да се отдадат на първичните си инстинкти. Двете групи спряха на около метър и половина една от друга. Разстоянието бе прекалено голямо за удар с нож.

Каубоят с ботушите каза:

— Посланието не се е променило.

— Разсъждавах върху думите ти — отвърна Ричър. — Според мен, ако си го предал правилно, то би трябвало да означава, че сме длъжни да се върнем там, откъдето сме дошли. А това е по-скоро предложение, не смяташ ли? Молба, ако приемем, че сте възпитани и любезни. Много молби звучат наистина разумно. Всички го знаем. Аз бих искал да помоля за един милион долара и вечеря с мис Уайоминг. Работата е там, че молбите могат да бъдат отхвърляни. Любезно, с уважение и прочие. Но отхвърляни. Което се случва и с вашата молба.