Ли Чайлд - Точно в полунощ

— И Роуз ли се чувстваше по същия начин?

Макензи кимна.

— Тя обичаше идеалните, съвършените неща. Беше умна, работеше упорито и обикновено постигаше целите си. Външният вид беше сред нещата, които не можеше да контролира. Но, слава богу, мисля, че нямаше от какво да се притеснява. Смятам, че изпитваше задоволство от външността си. Искаше да е перфектна във всяко отношение. Искаше да е безупречна. И наистина беше.

— Защо постъпи в армията?

— Казах ти.

— Каза ми само, че би застреляла човек още преди да е стъпил на верандата пред дома ви, докато ти би изчакала още една секунда. Могла е да си остане у дома.

— Имам чувството, че съм на сеанс при психоаналитик.

— Облегни се на пейката и си представи, че си актриса във филм. Представи си, че в хотела има бар. Вече щеше да си ме почерпила чаша кафе. Черно, без захар. Или бира, ако няма кафе. Местна, в бутилка. Ти сигурно щеше да си поръчаш скъпо бяло вино. Защото живееш в Лейк Форест, Илинойс. В момента щяхме да седим на масата и да разговаряме. Щях да те попитам защо Роуз е постъпила в армията и ти щеше да ми отговориш.

— Тя търсеше кауза, която да си заслужава. Разбра, че приказката на баща ни се оказа лъжа. Той не беше нито мъдрец, нито вълшебник. Беше съдия, после стана адвокат, а на адвокатите винаги се заплаща. За съвет или мнение, още преди да започне делото. Носеха се слухове. Ако бяха верни, ставаше въпрос за нещо лошо. Така и не разбрахме какво. Двете с Роуз заминахме да следваме. Родителите ни продадоха имението и напуснаха щата. Зарадвахме се. Това беше странно място за нас. Не можехме да се отърсим от усещането, че играем в чужда пиеса. А после и самият драматург се оказа измислен. Двете реагирахме по различен начин. Роуз имаше нужда от нещо достатъчно реално, а аз имах нужда от приказка. Мисля, че всяка от нас намери това, което търсеше.

Ричър замълча.

— Ще си лягам — каза Макензи. — Благодаря за разговора.

Тя го остави сам в мрака, облегнат на бетонната пейка и зареял поглед към звездите.

В този момент на повече от петстотин километра от хотела им, на широка отбивка за тирове, недалече от Рапид Сити, Южна Дакота, един мъж в очукан стар пикап с регистрационни номера от Уайоминг и висока надстройка отзад, която го превръщаше почти в кемпер, зави в отбивката, която водеше до някакъв голям гараж. Името на шофьора бе Стакли, трийсет и осем годишен работяга, който не се задоволяваше с мястото си в живота и се стремеше към нещо по-добро. Бяха му казали, че половината гараж е пълен със стари снегорини и зимно оборудване, а другата половина е празна. Това означаваше много свободно място. Бяха му казали, че трябва да паркира там. Бяха му казали, че на вратата ще има охрана.

Имаше охрана.

Мъжът спря и свали прозореца си.

— Аз съм Стакли — представи се той. — Господин Скорпио би трябвало да ви е предупредил за мен. Поемам нещата от Били.

— Ти ли си новият Били? — попита пазачът.

— От тази вечер.

— Поздравления, Стакли. Влез и паркирай на място номер пет. Напред, по диагонал. После излез и отвори задната врата.

Стакли последва инструкциите. Включи на скорост и влезе в гаража с размерите на самолетен хангар, покрит с гофрирана ламарина. Вляво бяха строени редици огромни жълти снегорини. Пространството вдясно бе празно. Някой бе разчертал места за паркиране, разположени диагонално спрямо стената. Бяха номерирани от едно до десет. Номер едно се намираше в далечния край, а номер десет бе най-близо. Три и седем бяха заети. На седем бе паркиран стар додж с отворен багажник. На три имаше ръждясал пикап шевролет с платнено покривало над каросерията. Стакли спря малко преди него и паркира на номер пет. Излезе от пикапа и отвори задната врата.

Погледна часовника си и зачака да стане полунощ. Нямаше закъде да бърза. Шофьорите, паркирали на места три и седем, също чакаха. Поздравиха го с кимване, не прекалено дружелюбно, но не и прекалено предпазливо. По-скоро като братя по съдба, познали превратностите на живота. Хора като него. Появи се стар черен джип и паркира на място номер шест. Шофьорът излезе, кимна на всички и отвори багажника. Приличаше на останалите, между трийсет и пет и четирийсет, вероятно недоволен от живота.

Пет минути по-късно и десетте паркоместа бяха заети. Десет автомобила, строени в редица един до друг с отворени багажници или каросерии. Пазачът ги наблюдаваше от вратата. Стакли погледна часовника си. Още малко. Видя, че пазачът говори по мобилния си телефон и след като получи инструкции, затвори и извика на останалите: