Ли Чайлд - Точно в полунощ

— Не знам — отвърна Макензи.

— Може да е някой, който никога не ни е виждал. Ако не се брои онзи случай, когато колите ни се разминаха. Там, на черния път, когато се движехме с висока скорост. Хипотетично. Тя би запомнила колата, но не и хората в нея. Черна тойота с регистрационни номера от Илинойс. Може да е помолила трима верни приятели да я открият и да сплашат пътниците в нея. Защото не иска да я намерим.

— Наистина ли смяташ, че това бяха нейни приятели? — попита Макензи.

— Помислих си го за миг. Казах му, че идва армията, и той реагира. В първия момент реших, че е впечатлен. Но по-късно си казах, че реакцията му може да се дължи на факта, че който го е пратил, също е бил от армията. И тази необичайна връзка може да е изненадала нашия каубой. Може да не е разбрал какво означава това. Може да е пожелал да се върне и да докладва.

— На Роуз — каза Макензи. — Това бяха нейни приятели.

— Не, не бяха — отвърна Ричър. — Нямаха нищо общо с нея. Знаем със сигурност, че никога не са я виждали. Защото не те познаха. Как е възможно да са приятели на твоята близначка и да не разберат коя си? Затова исках да пристъпиш достатъчно близо, за да видиш лицата им. И те да видят твоето. Би трябвало да вперят в теб погледи, пълни с недоумение. Но те не го направиха.

— Кои бяха тези хора тогава?

— Нямам представа — призна Ричър.

Върнаха се в хотела. Брамал се качи директно в стаята си. Ричър остана на паркинга. Вдигна поглед към нощното небе. Черно, безкрайно, обсипано със звезди. Бяха много ярки и безбройни — милиони, милиони звезди. Американският запад.

Макензи застана до него.

— Може да сме сбъркали мястото — каза тя.

Ричър не откъсваше поглед от небето.

— Във Вселената ли? — попита той.

— В щата. Никой не ме позна, което означава, че никой не я е виждал. Не знаем почти нищо, освен че преди шест седмици се е намирала на обширната територия, контролирана от Били. И тогава е продала пръстена си. Защо смяташ, че трябва да я търсим точно тук?

— Заради дома на Портърфилд. Живяла е там само от време на време. Майсторът на покриви го е потвърдил. А това означава, че е идвала и си е отивала в друга посока.

— Но това е било преди две години.

— Защо да се мести?

— Приятелят ѝ е загинал. Хората се местят след подобни трагедии. Това е шок…

— Изкарала е пет мисии в Ирак и Афганистан. Преживяла е много по-тежки шокове. Би трябвало да оцени ситуацията от тактическа гледна точка. Никой никога не я е виждал. Следователно за нея не съществува реална заплаха. Убежището ѝ е в безопасност. Предполагам, че мястото е прилично. След като е било достатъчно добро за Портърфилд да ѝ гостува понякога. Защо да го напуска? Трудно би го заменила с друго.

— Аз бих се преместила.

— Тя би останала.

— По-добре от мен ли я познаваш?

— Знам как човек може да оцелее след пет мисии.

— Надявам се да си прав.

— Утре ще разберем — отвърна Ричър. — Знаем приблизително къде е. Не може да се крие вечно.

— Исках да те черпя едно питие — каза Макензи. — В знак на благодарност. След като не пожела да ти платя. Но в този хотел няма бар.

— Не е нужно да ми благодариш.

— Щеше да ми бъде приятно.

— На мен също, предполагам.

Тя направи няколко крачки встрани и седна на една бетонна пейка. Ричър се присъедини към нея.

— Женен ли си? — попита Макензи.

— Не. Но ти си.

Тя се засмя беззвучно.

— Попитах от любопитство. Не беше фройдистка грешка на езика.

— Разкажи ми за господин Макензи.

— Той е добър човек. Идеална двойка сме.

— Имате ли деца?

— Все още не.

— Мога ли и аз да ти задам един въпрос? От любопитство.

— Добре.

— Малко е странен, но не искам да ме разбереш погрешно.

— Ще се опитам.

— Как се чувства човек, когато е толкова красив?

— Да, въпросът наистина е странен.

— Съжалявам.

— Ти как се почувства, когато онези типове решиха да не се бият?

— Добре.

— За нас красотата беше задължително изискване… условие минимум. Баща ни имаше грандиозни идеи.

— Съдията.

— Въобразяваше си, че живеем в приказка. Всичко трябваше да е красиво… живописно. В слънчеви дни тичахме из гората, облечени в бели памучни рокли. Отначало косите ни привличаха погледите на околните. Все стърчаха, не можехме да ги срешим. Приличахме на горски нимфи или на феи. Лицата ни се разхубавиха по-късно. Тогава той започна да мечтае за кого ще се омъжим. Решихме, че това е глупаво. За бога, намирахме се на прага на двайсет и първи век и живеехме в Уайоминг! Обикновено не му обръщахме внимание. Но ако трябва да бъда честна, думите му се загнездиха в съзнанието ми. Никога не ги забравих. Дълбоко в себе си вярвах, че е по-добре да си красив, отколкото грозен. Дълбоко в себе си знаех, че ако мога да избирам, ще избера да изглеждам точно така. Тревожех се обаче, че това ме прави повърхностна. Ето как се чувствах, ако трябва да отговоря на въпроса ти.