Ли Чайлд - Точно в полунощ

— Хората говорят, че се навърта наоколо. Но никой не знае къде точно. И никой не знае кого да търси, защото не знае как изглежда.

— Какво стана с покрива на Портърфилд?

— Шерифът каза на приятеля ми да го поправи както трябва. Затова моят човек сложи нова ламарина върху прогнилата част. Искаше да го направи от самото начало, но Портърфилд не му позволяваше, защото щял да наруши архитектурния план.

Почерпиха мъжа с още една бутилка от любимата му бира и си тръгнаха. Върнаха се при колата, която бе паркирана точно срещу кафенето, по средата между двата бара с неонови реклами и мръсни витрини. Уличните лампи вече светеха. Небето бе потънало в мрак.

Кафенето не работеше. От баровете долиташе шум, но вратите им бяха затворени.

Трима души бяха наобиколили тойотата. Стояха на улицата, хвърляха сенки и приличаха на хора, готови да отблъснат всяка враждебна атака. Бяха високи и слаби, но жилави. Дланите им бяха широки и груби. И тримата носеха джинси и каубойски ботуши, едните от гущерова кожа.

Брамал спря в сенките. Ричър и Макензи спряха зад него.

— Кои са тези? — попита Макензи.

— Каубои — отвърна Ричър. — Закърмени с телешка пастърма и пържени гърмящи змии.

— Какво искат?

— Да ни сплашат май. Подобна хореография предполага именно опит в сплашването.

— Защо да ни сплашват? Какво толкова правим?

— Пъхаме си носа където не трябва. Задаваме въпроси за жена, която може би е свързана с незаконен бизнес. Това ги притеснява.

— Какво ще правим?

— Трябва да се консултирам с моя старши партньор кой ще тръгне пръв.

— Имаш ли предпочитания? — попита Брамал.

— Мисля, че трябва да отидем заедно. Аз ще вървя на една крачка пред теб. Но искам да видиш лицата им.

— Защо?

— Ако загубя, ще дадеш описанието им на ченгетата, докато бдиш край болничното ми легло.

— Какво да загубиш? — възкликна Макензи. — Сигурна съм, че искат само да поговорят с нас. Не се съмнявам, че са противни и агресивни типове и прочие, но не мисля, че ще налетят на бой. Освен ако ние не го предизвикаме.

— Къде живеете?

— В Лейк Форест, Илинойс.

— Ясно.

— Какво означава това?

— Това вече е бой. Личи си по начина, по който са застанали. Трябва да го спечелим или да се приберем у дома.

— Скорпио ли ги е изпратил?

— Логично е да го предположим — каза Ричър. — В крайна сметка въпросният нелегален бизнес е негов. От тук до Монтана очевидно. От друга страна обаче, има нещо странно. Ако Скорпио може да свирне на трима каубои и те да хукнат да изпълняват неговите нареждания, защо му е да казва на отрепка като Били да ме издебне зад някое дърво и да ме застреля? Можеше да прати тези тримата. Или това е решение на местните. Проява на спонтанна демокрация, за която Скорпио не знае.

— Притесняват ли те? — попита Брамал. — Спомена нещо за загуба.

— Каубоите са най-лошите противници — каза Ричър. — Не мога да им направя нищо, което конете им да не са им направили вече.

Ричър излезе от сенките и тръгна напред в сумрака. Стъпките му отекваха по тротоара. Брамал и Макензи ускориха крачка и съкратиха изоставането си. Прекосиха улицата по диагонал и се насочиха право към колата.

Тримата каубои се размърдаха и тръгнаха да ги пресрещнат. Единият вървеше отпред, а другите двама го следваха.

Ричър се замисли върху вечната дилема на уличния побойник, а именно дали незабавно да не елиминира водача. Достатъчен бе един изненадващ удар с глава. Без дори да забави крачка. Обикновено това бе най-умното решение. Но не винаги.

Ричър спря и каубоите спряха. Разстоянието между тях бе два-три метра. Отблизо не изглеждаха опасни. Двама бяха на четирийсет и няколко, а третият бе с десетина години по-млад. Той беше тарторът. Носеше ботуши от гущерова кожа.

— Чакайте да отгатна — каза Ричър. — Дошли сте, за да ни предадете някакво послание. Това е хубаво. Всеки има право да бъде изслушан. Ще ви дам трийсет секунди. Започвайте, ако желаете. Говорете ясно. Превеждайте всяка диалектна дума и израз.

— Посланието е да се върнете там, откъдето сте дошли — каза мъжът с гущеровите ботуши. — Нямате работа тук.

Ричър поклати глава.

— Не може да бъде — каза той. — Сигурен ли си, че си чул правилно? Доколкото знам, хората по тези места са много дружелюбни и гостоприемни към непознатите.

— Правилно съм чул — отвърна каубоят.

Нищо повече.

— Кажи ми, когато стигнем до онази част, в която се заканваш да сриташ задниците ни, ако не си тръгнем — каза Ричър.