Ли Чайлд - Точно в полунощ

Брамал запали големия осемцилиндров двигател и описа широк кръг към отбивката, по която бяха дошли. Зад гърба им останаха просторната равна поляна с великолепната гледка на изток, дървената къща с кафява дъсчена обшивка и старата църковна пейка на верандата. След пет километра друсане отново излязоха на черния път.

В този момент насреща им се появи жената, която бе изпекла ягодовия пай. Жената, която живееше тук. Връщаше се от пазар с джипа си. Брамал спря и отби, за да ѝ направи път. Тя обаче също спря до него и свали прозореца си. И Брамал свали своя. Както и Ричър. Жената ги позна и кимна предпазливо, след което погледът ѝ ги подмина и се спря върху Макензи. Не я позна. Не реагира по никакъв начин, въпреки че Макензи бе абсолютно копие на сестра си. Явно ѝ бе напълно непозната.

— Мога ли да ви помогна? — попита жената.

— Дойдохме да проверим нещо — каза Ричър — във връзка с вчерашния ни разговор. Не знаехме, че сте излезли.

— Напротив, знаели сте. Нали се разминахме на завоя.

— Изглежда, не сме ви забелязали.

— Вие сте частни детективи. Длъжни сте да забелязвате всичко.

— Търсим изчезнала жена — каза Ричър. — Може би сме преуморени.

— Какво искахте да проверите?

— Онзи ден, когато сте отишли у Портърфилд, забелязахте ли да е пострадал по някакъв начин?

— Не, нищо му нямаше.

— Две ръце, два крака?

— Разбира се.

— А куцаше ли?

— Не.

— Разсъждаваше смислено, говореше нормално, така ли?

— Да, беше много любезен.

— Добре — каза Ричър. — Да се върнем към онзи случай, когато сте се разминали на черния път. Когато сте видели някой в колата му. Можете ли да ни го разкажете отново?

— Май нямаше никой. Объркала съм се.

— Да предположим, че не сте. Какво видяхте?

Тя се замисли.

— Стана много бързо. Две коли се разминаха и толкова. Духаше силен вятър, беше почти като пясъчна буря.

— И въпреки това — настоя Ричър. — Какво видяхте?

Тя помълча и каза:

— Момиче, което се извръща на другата страна. И нещо сребристо.

— Случката се е запечатала в паметта ви.

— Беше странно.

— Преди това виждали ли сте нещо подобно?

— Никога.

— А след това?

— Никога.

— Сигурна ли сте? — попита Ричър. — В друга кола например? Самотен шофьор, който може би отива на запад от тук?

— Никога — повтори жената. — Подигравате ли ми се?

— Не, честна дума. Позволете да ви задам още един въпрос. Позволявате ли на чужди хора да използват когато си пожелаят пътищата, които пресичат вашия имот?

— Освен вас?

— Приемам упрека — отвърна Ричър. — Обичайно ли е съседите ви да използват горските пътища, които са на ваша територия?

— Не, не е.

— Не им позволявате да минават, така ли?

— Че защо да го правя?

— А виждали ли сте някой да минава оттук? Бракониер например?

— Никога — каза жената за четвърти път. — Какво става?

— Причината да дойдем тук е, че следвахме един джип. А той просто ни избяга. Тръгна по отбивката към вашата къща и продължи през гората. Но не знаем по кой точно път.

Жената се огледа.

— Избягал ви е тук? — учуди се тя.

— Не се ли е случвало и преди?

— Никога. Как е възможно? Как е възможно някой да знае накъде водят просеките и пътеките, които минават през моя имот?

Възможно е, помисли си Ричър, стига да е завършил „Уест Пойнт“. И то по времето, когато разчитането на карти се преподаваше като сериозна наука, способна да спаси живота на войника.

— Накъде всъщност водят тези пътища? — попита той.

— Навсякъде — отвърна жената. — Можете да стигнете чак до Колорадо, ако желаете. Кого преследвахте? Трябва да е изпаднал в паника, за да тръгне насам.

— Подозираме, че шофьорът беше жена.

— Добре.

— Беше дребничка и се извърна настрани. Не видяхме лицето ѝ.

Жената не каза нищо.

— Но видяхме нещо сребристо.

— О, господи!

— Същото, което вие сте видели по-рано.

— Тук?

— Проследихме джипа до вашата къща.

— Ще сънувам кошмари.

Сбогуваха се с жената и продължиха по отбивката, излязоха на черния път, после поеха по шосето и се озоваха в Ларами. Болницата се намираше до университета. Нищо чудно да бяха свързани. Пред спешното отделение чакаха седем пациенти. Двама от тях вероятно страдаха от отсъствието на Били. Обливаха се в пот и трепереха. Останалите петима като че ли бяха студенти. Всичките вдигнаха погледи, както правят хората в чакалните. Огледаха новодошлите. Включително Макензи. Нито един поглед не трепна. Никой не я разпозна.