Ли Чайлд - Точно в полунощ

Брамал не отговори. Телефонът му иззвъня. Той вдигна, чу кой се обажда и подаде апарата на Ричър.

— Генерал Симпсън. За теб.

Ричър долепи телефона до ухото си. Началникът на „Уест Пойнт“ каза:

— Портърфилд е служил в морската пехота.

— Всички данни са засекретени — продължи генералът, — от номера на социалната му осигуровка и други незасекретени данни установихме, че Саймур Портърфилд, който е умрял в Уайоминг миналата година, е бил докторант в престижен университет, постъпил в Корпуса на морската пехота един ден след Единайсети септември. Бил е идеалният войник. От онези, които можеш да сложиш на рекламен плакат. Заминал е за Ирак още с първия контингент. Имал е чин лейтенант и е бил командир на стрелкови взвод. Не е изкарал и един месец. Ранили са го в самото начало. Нямам представа каква точно е била раната. Уволнил се е от армията и се е върнал към цивилния живот. По онова време морската пехота все още можеше да си позволи да осигурява психологическа помощ на войниците, които напускаха корпуса. В записките на психолога, разговарял с него, се казва, че Портърфилд изглеждал щастлив, че ще продължи научната си кариера, и очаквал да получи солидно наследство — както пари в брой, така и недвижими имоти, — което да му позволи да води охолен живот. С други думи, никой не би трябвало да се тревожи за него, най-малко командването на морската пехота. След това изчезнал от радара на Пентагона за много дълго време.

— Докога? — попита Ричър.

— Допреди две години. Някоя служба, законспирирана дълбоко в Пентагона, е започнала да съставя ново досие. Нямаме представа какво. Предполагаме, че са потърсили информация първо в служебното досие на Портърфилд, след което са засекретили и него. Това говори много. Междувременно са започнали още едно ново досие, за Портърфилд и неизвестна жена. Само това знаем за момента. Три досиета, както сам казахте.

— Сандерсън ли е въпросната жена?

— Не знаем. Тази информация остава скрита от нас.

— Ще продължите ли да търсите?

— Да, но дискретно — отвърна началникът на „Уест Пойнт“. — Ще поддържаме връзка.

Линията прекъсна. Ричър върна телефона на Брамал, който го свърза със зарядното.

— Това помага ли ни? — попита Макензи.

— Може да не е тя — отвърна Ричър.

— Да предположим, че е тя.

— Тогава ранен офицер от морската пехота и ранен офицер от пехотата са прекарали шест месеца на едно място. Но зад това може да се крият много неща. Двамата може да се окажат най-ужасните наркомани в историята на света. Или напротив, да се лекуват благодарение на моралната подкрепа, която си оказват. Или дори никога да не са били наркомани. В края на краищата и двамата са били силни личности. Портърфилд е зарязал университета и е постъпил като доброволец в морската пехота. Роуз е завършила военната академия сред първите десет във випуска и е участвала в бойни мисии. Може да са се събрали заедно, за да потърсят мир и покой с някой, който ги разбира.

— Тогава къде е тя сега?

— Това е проблемът. Въпросът е и отговор.

— Жалко — каза Макензи, — той навежда на извода, че вероятността Роуз да се окаже наркоманка е много голяма. В противен случай щеше да продължи да ми се обажда от време на време.

— Най-лошият вариант.

— Доскоро не смятахте така.

— И не се отказвам от думите си — отвърна Ричър. — Продължавам да се надявам на най-доброто. Мога ли да ви задам личен въпрос?

— Предполагам.

— Какви близначки сте двете с Роуз? Много ли си приличате?

Тя кимна.

— Като две капки вода сме, напълно еднакви.

— В такъв случай трябва да се отбием в болницата.

— Защо?

— Клиентите на Били вече изпитват наркотичен глад. Предполагам, че някои от тях имат приятели, които ще проявят желание да споделят запасите си с тях. Някои обаче ще заминат за града, за да потърсят друг пласьор. Останалите ще отидат в спешното отделение. Ще кажат, че имат ужасен зъбобол. Или че ги боли гърбът. Нещо, което не може да се провери. Съвременните лекари се отнасят сериозно към болката и ще приемат думите им за чиста монета. И ще им напишат рецепта за лекарство, което се продава напълно легално. Трябва да проверим дали Роуз е била в болницата. Вие ще им напомните за нея. Като онези листовки с изчезнали хора.

— Имам чувството, че я предавам. Като приемам, че е наркоманка.

— Това е игра на вероятности. Трябва да започнем от някъде.

Макензи замълча.

— Добре, да вървим — съгласи се накрая тя.