Ли Чайлд - Точно в полунощ

— Ясно — отвърна Ричър. — Разбирам. Не забравяй да се обадиш в Оклахома.

Той затвори телефона и предаде разговора на останалите.

— Това помага ли ни с нещо? — попита Макензи.

— Нямам представа — призна Ричър. — Дори да научим кой е бил Портърфилд преди две години, това едва ли ще ни помогне да разберем къде е Роуз сега. Не бива да му отделяме прекалено много време. Предполагам, че можем да спрем преди четвъртата къща, за да проведа един разговор, докато чакаме.

Спряха на банкета под ъгъл, като полицейска кола с радар. В далечината пред тях се намираха още дванайсет къщи и вили, разположени на голямо разстояние една от друга. Очакваха ги още шейсетина километра по черния път. А после — нищо. Не видяха друг автомобил. Ричър помоли Брамал за телефона му и набра номера, който бе запаметил преди много години.

Вдигна същата жена.

— „Уест Пойнт“ — каза тя. — Кабинетът на началника. С какво мога да ви помогна?

— Обажда се Ричър.

— Здравейте, майоре.

— Трябва да говоря с началника.

— Предполагам, че не знаете името му.

— Така е.

— Генерал Симпсън. Ще се зарадва да ви чуе. Има информация за вас. Свързвам ви.

Прозвучаха няколко изщраквания, след което се разнесе гласът на началника:

— Майоре!

— Господин генерал — отвърна Ричър.

Не го нарече Симпсън, за да избегне неудобството, в случай че това не беше името му. Подобни шеги бяха обичайна практика в „Уест Пойнт“ и макар Ричър да се съмняваше, че секретарката ще му скрои такъв номер, предпочете да не рискува.

— Имате ли напредък? — попита началникът.

— Известен — отвърна Ричър. — Мисля, че наближавам крайната дестинация.

— И къде се намира тя?

— В югоизточния край на Уайоминг.

— Значи се е прибрала у дома.

— Не съвсем, но е наблизо. Открих следи в една къща в място, наречено Мюл Кросинг. Била е тук преди година и половина. Интуицията ми подсказва, че не е далече.

— Трябва да знаете нещо — каза началникът. — Може да се окаже важно. От любопитство реших да потърся информация за мисиите на Сандерсън и раняването ѝ. Не успях да вляза във файловете. Засекретени са здраво. Мисля, че вашите хора са го направили.

— Моите хора?

— Военната полиция.

— Кога?

— Трудно е да се каже. Не е било скоро. Но почти сигурно е станало, след като е напуснала армията. Вероятно преди около две години.

— Добре — отвърна Ричър. — А сега познайте защо се обаждам.

— Как мога да позная?

— Домът, в който открих уликите, е собственост на мъж, чието досие в една от правителствените бази данни също е засекретено. Всъщност става въпрос за три засекретени досиета. Едно от тях е отпреди две години и в него се споменава за някаква жена. Очевидно е, че това не са оригиналните файлове. Хората, които работят с въпросната база данни, предполагат, че тяхната агенция ги е получила от друга агенция.

— Наясно ли са коя?

— Подозират, че е Пентагонът.

— Интересно — отвърна началникът. — Знаели сте, че това ще ме заинтригува. Но то едва ли е причина да ми позвъните. Искате да направя нещо.

— Кого познавате там?

— Доста хора.

— Някой от тях дължи ли ви услуга?

— Какъв риск ще поеме този някой?

— Минимален. Никой не работи по разследването от година и половина. То попада в категорията студени досиета. Освен това не ни интересуват подробности, трябва ни само отговор на въпроса дали Сандерсън е била жената, спомената в досието на собственика на къщата. Неговото име е Саймур Портърфилд. Проверка на номера на социалната му осигуровка би трябвало да ви пренасочи към уведомление от местния шериф за смъртта му.

— Мъртъв ли е?

— Изяден от мечка. В Уайоминг.

Ричър продиктува буква по буква двете имена на Портърфилд. Началникът на „Уест Пойнт“ ги повтори.

— Благодаря, господин генерал — каза Ричър. — Можете да се свържете с мен на този номер. Ще вдигне партньорът ми Брамал.

— Благодаря, майоре.

— Името ви наистина ли е Симпсън?

— Наистина — каза генералът. — Шон Симпсън.

— Разбрано, сър — отвърна Ричър по навик.

Затвори телефона и го върна на Брамал, който го включи в зарядното.

Мина цял час, без да видят никого с изключение на малко стадо елени, което изникна между дърветата от едната страна на дълбокото дере, прекоси го и се скри от другата му страна. Високо над главите им се рееха хищни птици. Пътят бе все така пуст.

— Съжалявам — обади се Макензи. — Пак се изложих. Всяка идея ми се струва добра. Докато се окаже, че не е.