Ли Чайлд - Точно в полунощ

— Никой от нас нямаше по-добро предложение — отвърна Ричър.

— Ще се радвам, ако не я видим. Това би означавало, че не се нуждае от онова, което Били е продавал, каквото и да е то. Би означавало, че е добре. Просто някой е откраднал пръстена ѝ. Сами го казахте. Напълно е възможно.

— Това е оптималният вариант.

— Който се случва понякога.

— Понякога — подчерта Ричър.

— Колко често?

— По-често от никога. И по-рядко от винаги.

— Я чакайте! — обади се Брамал и посочи напред.

Над пътя пред тях се вдигаше облак прах. На запад, много далече, чак на хоризонта. Под облака се виждаше малка точица, чиито очертания бяха размазани от маранята, но тя се приближаваше бързо. Продължиха да чакат. Точицата ставаше все по-голяма и по-голяма, а над нея все така се вихреше облак от прах, който непрестанно се самовъзпроизвеждаше. Беше с формата на парашут, но безкрайно дълъг. Той ту се издигаше нагоре, удържан от някаква вътрешна аеродинамична сила, ту се отпускаше и се разпадаше под напора на вятъра и гравитацията.

— Внимание! — каза Брамал, взе телефона си и се приготви за снимка.

Продължиха да чакат. Покрай тях профуча джип. Беше стар модел, с четвъртити форми, целият очукан и покрит с ръжда и червеникава прах. През прозорците не се виждаше нищо, с изключение на предното стъкло, където благодарение на чистачките слоят прах бе доста по-тънък. Така че успяха да надзърнат в колата за миг.

Образът, който видяха, бе доста размазан. Дребна фигурка, извърнала лице настрани. И нещо сребристо.

Брамал излезе на пътя и се впусна в преследване като пътен полицай, който гони нарушител. Джипът пред тях продължаваше да се движи бързо. Пътят предлагаше дълги прави отсечки, като само от време на време се спускаше в дерета или изкачваше склонове и скриваше джипа от погледите им. Облакът прах обаче го следваше неизменно и разкриваше местоположението му. Мощната тойота подскачаше по неравната повърхност с висока скорост, но шофьорката пред тях не сваляше крака си от педала за газта. Дори ускоряваше. На моменти разстоянието между двете коли бе около километър.

Изведнъж облакът прах изчезна. Тойотата излезе от поредния завой. Въздухът около тях бе кристалночист, а хоризонтът пуст на много километри. Нито следа от джипа.

Брамал спря.

— Завила е — каза Ричър. — По отбивките не се вдига прах. Какво има там зад нас?

Брамал направи обратен завой и огледа мястото.

— Вляво има отклонение — обяви Макензи. — Така ми се струва. Не съм сигурна.

— Къщата на жената с ягодовия пай — каза Ричър. — Съседката на Портърфилд. Бяхме там вчера. Едва не пропуснахме отклонението.

— Но тя не си е у дома. Нали мина покрай нас.

Брамал подкара по същата отбивка, по която бяха минали предишния ден, но по-бързо. Слаломираха между дърветата в продължение на пет километра, но не видяха нищо. Гората свърши изведнъж и тойотата излезе на равна поляна, откъдето се откриваше гледка на изток. Пред погледите им се появи едноетажната къща с дъсчена обшивка и старата църковна пейка. Нищо повече. Нито стар джип, нито жена, абсолютно нищо. Не се чуваше дори звук.

— Трябва да има и други пътища — предположи Макензи. — Като тези, които ви показах.

Брамал потегли и описа широк кръг около къщата, плевнята и останалите постройки, като се придържаше близо до дърветата.

Откриха три просеки в гората. Едната отиваше на запад, другата на юг, а третата минаваше по средата между двете. Приличаха повече на пътеки, използвани от ловци или туристи, добре отъпкани, но осеяни с камъни и прорасли корени. Слънчевите лъчи едва минаваха през клоните на дърветата и просеките се губеха още след първия завой. И трите бяха доста тесни. Но достатъчно широки, за да мине по тях някой стар джип. Невъзможно бе да разберат по коя е свърнал. Земята бе твърде суха и прахолякът бе запечатал прекалено много следи от гуми.

— Да рискуваме? — предложи Брамал.

— Само ще си загубим времето — отвърна Ричър. — Подобни пътеки имат прекалено много разклонения и завои. Шансът не е на наша страна. Освен това колата ти е по-широка от на Сандерсън. Може да се заклещим някъде.

— Ако е била тя — уточни Брамал.

— Да допуснем, че е била.

— Няма значение по кой път е тръгнала — намеси се Макензи. — Въпросът е защо е тръгнала насам. Какво се е случило?

— Уплашихме я — каза Ричър. — Чакахме отстрани на пътя. Сигурно ни е взела за полицаи. Не е искала да я настигнем. Затова е свърнала по горски път, който само тя познава. Сега се крие някъде и обмисля следващия си ход.